Не можеш ли да победиш жената
със роза – не опитвай с ятаган.
Това е мъдрост стара и позната,
записана във турския Коран.
Но конниците черни на Пророка
дойдоха с кръв по своите ръце
и първата робиня на Европа
отвлякоха от моето селце.
Насила хубост никога не става –
потънал в Арда ясният й вик.
Предсмъртните й думи те тогава
преведоха на своя си език,
но мъдростта при мъдрите отива.
Насилниците кой да обвини?
И се понесе ордата им дива
на лов за бели бългърски жени.
Не ги възпряха ни Отца и Сина,
ни Богородица пред своя храм.
Под кървъвата турса месечина
ридаеха сестрите на Шишман.
Завързани за кално конско стреме,
вървяха те злочести и без ум.
Те плачеха в конаци и хареми,
но тайно нощем търсеха зокум:
помятаха. А свойта хубост вакла
захвърляха в морета и реки
от черните скали на Калиакра,
от още триста Момини скали.
Една от тях не падна пред Пророка,
годежден пръстен с турчин не мени…
Пет века продължаваше – жестока –
най-страшната от всичките войни;
най-героичната война, в която
воюваха кинжала и честта,
насилието срещу красотата,
а простотията – със мъдростта.
Война! Велика женска епопея,
която имаше велик закон,
че който падне победен във нея,
дължи на победителя поклон.
Насилниците черни на Пророка
не бяха сваляли чалма и фес
пред ни една светица на Европа,
пред женска сила и пред женска чест.
Но слисаният свят видя и помни,
че конят на пророка Мохамед
се спъна във Герганините стомни,
в бакърите й от червена мед;
че гордият посланик на султана
край Бисер сведе победе`н байряк
и паднал във нозете на Гергана,
поклон й стори. До земята чак!
Ивайло Балабанов
