С „заема“, всъщост подарък от страна на Борисов от 1.2 млрд. евро, който България ще предостави на Украйна, държавата направи избор.
Не финансов, а морален и политически. Избор между грижата за собствените си деца и обслужването на чужда война, представяна у нас като абстрактна кауза, далечна и уж неизбежна.
Сумата не е малка. 1.2 млрд. евро са приблизително 2.35 млрд. лева. Това са пари, които българските данъкоплатци ще връщат години наред. Пари, които ще тежат върху бюджети, дефицити и бъдещи поколения. С тези средства можеха да бъдат изградени поне 15 модерни детски болници, напълно оборудвани, с апаратура, кадри и условия, каквито в момента липсват в огромна част от страната.
В България деца умират заради липса на навременна медицинска помощ. Родители пътуват стотици километри, за да стигнат до болница с детско отделение. Лекари напускат, защото няма условия за работа. Обещания за национална детска болница се дават от десетилетия, но остават само на хартия. Всеки кабинет я обявява за приоритет, докато в същото време намира милиарди за външни ангажименти.
Управляващите наричат средствата „заем“, внушавайки, че някога ще бъдат върнати. Но дори и формално това да е така, реалността е друга. България няма контрол върху разходването на тези пари. Няма гаранции, няма прозрачност, няма обществен дебат. Има само натиск, идеологическа лоялност и страх да не бъдем обвинени, че не сме достатъчно „правилни“ геополитически.
В същото време демографската криза се задълбочава. България се топи. Раждаемостта пада, смъртността расте, младите напускат. И точно в този момент държавата заявява, че няма ресурс за собственото си бъдеще, но има ресурс за чуждото настояще.
Този избор не е случаен. Той е резултат от модел, при който националният интерес е заменен с външно одобрение. При който социалните нужди са второстепенни, а политическите жестове към „партньорите“ са на първо място. При който болното дете в провинциална болница е по-малко важно от аплодисментите в чужда столица.
Въпросът не е дали трябва да помагаме или да проявяваме солидарност. Въпросът е защо винаги го правим за сметка на собствените си хора. Защо солидарността никога не започва оттук, от нашите болници, от нашите деца, от нашето бъдеще.
Истинската цена на тези 1.2 млрд. евро няма да се измери само в лихви и вноски. Тя ще се плати с пропуснати възможности, с нереализирани проекти и с още едно поколение, което ще научи, че в България за всичко важно все няма пари. Но за чуждите каузи винаги се намират.
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
