Страхил Делийски е асистент в катедра “Политология” на Софийски университет “Св. Климент Охридски”, преподава политически комуникации и политическа антропология.
– Г-н Делийски, съгласен ли сте с мнението, че в днешно време основният политически сблъсък не е между лявото и дясното, които са с доста размити граници, а е между глобализма и националната държава?
– Може би, условно казано, до 2008 г., когато избухна световната финансова криза, сякаш наистина лявото и дясното, поне в техните нерадикални варианти, бяха загубили големите си разграничения. Традиционната битка между левицата и десницата дълги години – от 1989-а, от разпадането на Съветския съюз, сякаш беше сведена не до борба между проекти за бъдещето, идеи за развитие, конфликт на ценности дори, а до технология. Беше ясно – свободният пазар, интересите на едрия капитал, това е т.нар. край на идеологиите. Нямаше пространство за прогресивна лява политика, а просто политиката беше сведена до технократско изпълнение.
Знаем накъде трябва да върви светът, знаем накъде трябва да вървят обществата, единственият въпрос е как този процес ще се администрира и технологизира. Този тип разбиране за политиката оформи един технократски елит, който имаше и претенцията, че може да управлява технологичния политически процес, и този елит беше идеологически неразличим – това е факт. Само че от 2008 г. се видя, че тези мантри и модел за доминация на финансовия капитал, на едрия корпоративен капитал за либерализация на всичко и за превръщането на всичко в стока, издишат. Нещо повече, мнозинството граждани в света и в Европа изгубиха доверието в една система, която се гради на такъв тип разбиране за политиката. С други думи, онова, което се наричаше “идеологическа хегемония на неолибералния капитализъм”, приключи.
– Приключи през 2008-а? Нима днес не е така?
– Тогава на идеологическо равнище тя приключи. Оттогава имаме вече 10 години, в които виждаме, че този тип система беше оспорена и отляво, и отдясно, и отвъд партиите в центъра. Струва ми се, че най-големият пострадал от това нещо в политически план беше социалдемокрацията. Защото социалдемократите в Европа решиха, че ще бъдат част от този елит, който твърдеше, че знае как се управляват процесите. Забравиха ценностните си корени, забравиха традиционните си избиратели и виждаме какви са резултатите. В момента е очевидно, че имаме реполитизация на политиката, връщане към нейните автентични корени като конфликт и сблъсък на различни визии за това накъде ще се развива светът. Имаме дясноконсервативната визия и вече имаме наченки на някаква, нека да я кажем, лявопрогресивна. Така че, да, при всички положения можем да очакваме все повече десницата да одеснява, да се връща към идеите за традицията, нацията и т.н. като предложение за защита на хората в този несигурен свят. И левицата да олевява, връщайки се пък тя към своите ценностни корени, към роля на държавата в икономиката, към повече преразпределение, повече данъци за богатите и т.н.
– Да смятаме ли тогава, че лявото излиза от кризата? Кой е основният проблем в момента пред него?
– В момента, в който социалдемокрацията освободи терена вляво, защото тя това направи, се появиха много алтернативни леви проекти – граждански движения, антиглобалистки проекти и т.н. Сега големият залог е ще съумеят ли тези различни левици в Европа – от една страна, традиционната социалдемократическа левица, която е по-реформистки насочена и склонна да търси компромиси между интересите на едрия капитал и работниците, от друга страна е по-радикалната левица, която иска по-дълбока социална трансформация, повече социализъм, дали тези различни левици ще започнат да си говорят. И ще успеят ли да създадат общ ляв фронт срещу това, което се случва в Европа. А то е повече от притеснително: имаме засилваща се ксенофобия на политическо и културно равнище, засилващи се, не е пресилено да кажем – реакционни идеи за развитие на обществото, и то не само в България. Все повече едва ли не църквата става ключов референт, когато си говорим за това какво се случва в обществото, дори в политиката. Това е нещо, което ние смятахме, че сме го изживели още в ХІХ век. Сега изведнъж се оказва, че отново търсим в църквата жалони, по които да се ориентираме в сложния политически свят.
– Добре, но това трябва ли да го смятаме непременно за нещо регресивно и неправилно?
– Аз не знам дали е правилно или неправилно, но е факт, че имаме отстъпление от прогресивните светски ценности, на които е изградена Европа. Това е повече от очевидно. Да не говорим за надигащия се неофашизъм, който е очевиден дори в България, въпреки че много често си затваряме очите за него. От друга страна, имаме задълбочаващи се социално икономически неравенства; концентрация на богатството в ръцете на все по-малко хора за сметка на огромното мнозинство; все повече хора, които остават извън борда и които са работещи бедни. Те не могат да си позволят достоен, нормален живот, дори и тези, които са на пазара на труда. Сякаш с лека ръка задраскахме един дълъг период на развитие на Европа и в социален, и в икономически, и в културен план и това се забелязва много отчетливо. В този смисъл онова, което със сигурност е необходимо на Европа, е не просто само силна десница, която очевидно се консолидира за добро или за лошо, но и силна левица, която да предложи своя алтернативен, позитивен проект за бъдещето. Нещо, което социалдемократическата левица се отказа да прави в продължение на много години – проектът за бъдещето липсваше, а той сега, в момента, се оказа особено необходим.
– Как да си обясним голямата прилика в исканията на извънсистемните партии и движения – крайнодесни и крайнолеви, наричани популистки, ксенофобски, радикални и т.н.?
– Точно така е, защото големият разлом в момента и в Европа, и в света е т.нар. популистки разлом, той е по линията “ние-те”, мнозинството отдолу с малцинството отгоре. Живеем в една система, в която политически и икономически малцинства и елити обслужват интересите на едрия финансов и корпоративен капитал, взимат се решения, които тотално не отговарят на никакви демократични стандарти, и хората е нормално да си кажат: Вие за кого работите? И това се случва дори на равнището на ЕС. От името на кого работите? Ние ви избираме уж като суверен, чиито интереси трябва да защитите, а вие всъщност – на равнище на финансова политика, на равнище на икономическа политика, обслужвате богатото малцинство. Достатъчно е да си спомним какво се случи в Гърция, един изключително показателен пример за това. Там имахме т.нар. институция на тройката: комисия, банка и МВФ, която нито е избирана, не подлежи на никакъв демократичен контрол, но взима решение, което засяга една цяла национална държава и което решение беше подчинено на логиката: банките са твърде големи, за да фалират. Какво да си мислят т.нар. обикновени хора в тази ситуация? Така че този сблъсък между мнозинството отдолу и малцинството отгоре е повече от видим. Това е една от причините сегашната политическа система да усеща такива сътресения.
– Възможно ли е същата тази политическа система да се преадаптира към изискванията на мнозинството долу?
– Точно това се случва, особено вдясно много видимо. Виждаме как от център-дясното пространство системните партии започват не просто да възприемат речника и политическите предложения на радикалната десница, но и да участват с нея, да бъдат политически партньори. Най-първият пример това е в Австрия, но не само там. В този смисъл, вижда се вдясно много ясен процес на абсорбиране на тези антисистемни тежнения и отиване на традиционната центристка десница, демократична десница, в тази посока. Това най-вероятно трябва да се случи и вляво, и то ще се случи очевидно. В днешно време въпросът не е дали си популист или не си популист, а какъв популист си. Това е новото. Ако допреди 5 години всички партии в Европа казваха: ние трябва да се борим срещу антидемократичните радикални политически движения и желания, сега вече не е така. Просто защото в една система, която е изключително разделена на горе и долу, единственият шанс на тези, които са горе, да оцелеят, е да слязат малко долу, да се върне това доверие на мнозинството.
Десницата какво прави? Ние сме за народа, но разбираме народа като кръв, земя, цвят на кожата и т.н. Докато ролята на левицата е друга – да предложи включваща дефиниция за народа, според която ние не се разделяме по етнически, расов и религиозен признак, а разделението е по класов признак.
– Пропускаш един много важен признак – половия признак.
– Дори да, половия. Десницата все повече започва да формулира народа, демоса, разделен дори по полов признак.
– А левицата не го ли прави?
– Това, което се опитва левицата да прави, е да покаже, че това не е политическо разделение. На последния конгрес на ПЕС в Мадрид едно от нещата, които ми направиха силно впечатление и то позитивно, беше твърдото решение до няколко години да се приеме еднаквото заплащане между мъже и жени да бъде кодифицирано в общоевропейски закон.
– Какви са посланията на левицата по отношение на дебата в България?
– Ние сме общество, в което в рамките на Европа сме рекордьори по неравенства, по брой на работещи бедни, рекордьори по брой хора, които живеят под социалния минимум. Ключовите теми, които трябва да бъдат в основата на българския политически дебат, са бедността, изключването, уникално регресивната данъчна система, която я има тук, състоянието на публичните услуги, здравеопазване, образование, които бяха маркетизирани до безкрай и са в това състояние. Ние вече не сме пациенти, не сме ученици и студенти, ние сме клиенти на някакви системи. Това са големите въпроси, за които според мен една българска левица трябва да говори.
– Предстоят ключови евроизбори. Равноправен член ли е България на ЕС или не?
– За съжаление – не е. Не че някой ни мрази, както иска да ни каже отново радикалната десница. Те – някой иска да ни причини нещо лошо, не. По една проста причина: ЕС в неговото си развитие последните повече от 20 години се отказа от идеята за ЕС, когато беше създаден, за икономическа интеграция и т.н., основно, и се подчини на идеите на неолибералния капитализъм. При което веднага онова, което имаме на равнище световно разделение на труда, световна система на разделение на труда, се прояви на равнище ЕС. Ние имаме капиталистически център и периферия за това глобално разделение на труда. Центърът, който се развива – високи технологии, използва ресурси от периферията, включително и труд. Ние се оказахме в периферията на европейското разделение на труда в рамките на европейското структуриране на капиталистическия модел. Отново не без помощта на социалдемократическата левица. Тя участва в този процес. Сега отново на конгреса на ПЕС изключително много се говореше, ключова тема беше, че ние трябва да си върнем достиженията, които левицата успя да извоюва в следвоенна Европа, трябва да си върнем социалната държава и т.н. Тя вече говори съвсем открито за икономическа конвергенция, която не може да позволи минималната заплата в България да бъде 10 пъти по-ниска, отколкото в Германия. Дори една от идеите, която се коментира и ще бъде предложена на следващата Европейска комисия, е да има задължителен минимум като процент от БВП за минимално възнаграждение във всяка страна, примерно 10 или 5% от БВП, който да се гарантира.
За тези неща, заедно с идеите за по-високи данъци на транснационалните корпорации, левицата вече се осмели да говори. А според това коя визия ще надделее, Европа е наистина на кръстопът.
