В повечето развити страни не се допуска изпълнителната власт да може да освобождава от плащания на дължими данъци, или да отменя дълг, възникнал по този повод. Във всички страни опрощаването на просрочен дълг към държавата е нещо, което се оглежда много внимателно, защото това би могло да ерозира непоправимо данъчния морал.
В следващите редове се прави опит да се поясни смисълът на приетия на първо четене текст в преходните разпоредби на Закона за изменение на закона за вероизповеданията.
С този текст се премахват /заличават/ задълженията към държавата към 31.12.2018 г. на вероизповеданията. Възникват следните въпроси:
1. Може ли Народното събрание да опрощава задължения към държавата?
2. Какво е съществото на това опрощаване. Някои го наричат данъчна амнистия, други – помощ, трети – гаранция за сигурността ни.
3. Създава ли се прецедент и други данъчно задължени юридически лица да искат от народното събрание да ги освободи от техните натрупани задължения към държавата.
Засега в разгорялата се дискусия отговор на първия въпрос дава единствено професор по право от Софийския университет. Според него Народното събрание може да предоставя данъчна амнистия. Ако обаче внимателно прочетем написаното в Конституцията ще установим, че в чл. 84 т. 13 е записано следното: „Народното събрание дава амнистия”. Това не означава, че става дума за данъчна амнистия. Да си припомним дискусиите отпреди 27 години по времето на приемането на нашия Основен закон. Разговорите тогава са за амнистия, свързана с осъдените от т.н. Народен съд от 1945 г. По време на управлението на Обединените демократични сили Народното събрание прие такъв закон за амнистия. Следователно, текстът на т. 13 от чл. 84 не може да се разбира еднозначно като правомощие за данъчна амнистия.
От т. 12 на чл. 98 на Конституцията става ясно, че Президентът на Република България единствен има право да опрощава несъбираеми държавни вземания. В тази си дейност държавният глава се подпомага от специални комисии и експерти, както и от информация от заинтересованите страни.
Може да се твърди, че във всички страни с демократично устройство, проблемът с евентуалното опрощаване на държавни вземания е решен по същия начин. Смисълът на този подход, установен от векове, е в следното:
Правото за опрощаването на задължения, които се дължат към държавата, се ограничава единствено до държавния глава, за да се намали възможността да възникват интереси за целенасочено неплащане на данъци, осигуровки и други задължения. Стимулирането на подобни интереси би могло да стане една противообществена практика, ако законодателят разшири кръга на институциите, които могат да освобождават от плащане на задължения към държавата.
В повечето развити страни не се допуска изпълнителната власт да може да освобождава от плащания на дължими данъци, или да отменя дълг, възникнал по този повод. Във всички страни опрощаването на просрочен дълг към държавата е нещо, което се оглежда много внимателно, защото това би могло да ерозира непоправимо данъчния морал – нещо, за което се полагат грижи от векове, особено в северноевропейските протестантски страни в годините на утвърждаване на капиталистическите отношения и предприемачеството.
За съжаление историческите условия на развитие на страната ни не са били благоприятни за утвърждаването на плащането на задълженията към държавата като нещо, което е от жизнено значение за просперитета на обществото. Поради тази особеност при нас се налага да сме много прецизни, когато възникне проблем с продължително неплащане на задължения към обществото, независимо кой е субектът на това действие.
Тези общи разсъждения могат да се определят като разясняващи смисъла, но това не е достатъчно. Това помага, но в случая ни трябва и конкретно познание за съдържанието на опростените задължения. В мотивите към закона не се посочва вида на задълженията.
Конкретиката е скрита зад предоставената възможност след приемане на закона всяко вероизповедание да представи на министъра на финансите своята справка за вида и размера на задълженията към 31.12.2018 г.
Това означава, че народните представители, когато приемат този закон не знаят нито за каква сума се отнася отмяната на задълженията, нито за вида на тези задължения. В раздела разходи-ползи към мотивите на закона, тези, които го предлагат, вместо числа и изчисления, са написали две изречения, че ползата от промяната е в „по-ясна законова регламентация относно определението на държавната субсидия”. Това понятие е различно от установеното в началните текстове на закона. То се създава с промяната от края на 2018 г. /С тази поправка се заменя смисълът на приетия Закон за вероизповеданията през 2002 г./ Тогава е спазен принципът за отделяне на църквата от държавата и това е част от началните разпоредби на закона и до днес. С въведеното изменение от края на 2018 г. и особено с допълненията направени в проекта от 31.01.2019 г. понятието субсидия се заменя с държавна субсидия за текущи разходи и за капитални разходи. Дирекцията към МС за вероизповеданията се превръща в разпределящ пари орган. Определя се ред за получаване на парите, както и регулации как те ще се използват. Всичко това по нищо не се различава от финансирането, на която и да е бюджетна организация. Така организацията на вероизповеданията се променя драстично, но това не смущава тогава нито опозицията, нито многото разбирачи, които сега се появиха.
На 06.03.2019 г. въпреки че не е в пленарна зала, парламентарната група на БСП ръководена от Корнелия Нинова съобщи, че възразява срещу проекта за Закон за изменение на закона за вероизповеданията, защото имало някаква договорка между ДПС и ГЕРБ, която те считат за вредна. Възражението им би било много по-полезно за обществото, ако беше направено веднага след внасяне на въпросния проект за закон, записан в деловодството на Народното събрание на 31.01 2019 г. Ако тогава имаше реакция от БСП, то това би запълнило донякъде липсващото предварително обществено обсъждане, което се изисква за всички проекти внасяни от правителството. Нашите народни представители считат това изискване за губене на време и са възприели, че то не се отнася за проекти на закони внасяни от народни представители, какъвто е и случая с разглеждания закон за вероизповеданията.
Проектът внесен от двамата народни представители – Цветан Цветанов и Мустафа Карадайъ – е съпроводен от една страница обосновка и няколко реда за изискването ”разходи-ползи”. В тези редове липсват данни за въпросните задължения. Мотивите заслужава да се прочетат внимателно, въпреки че са само една страница. Те разкриват странния подход към проблемите, които се третират във въпросния закон. Този подход се състои в отказа да се прилага конституционното изискване за отделяне на църквата от държавата.
На 7 март в ранните сутрешни студиа г-н Цветанов обясни, че законът трябва да се счита за приет едва ли не от всички партии, защото на консултативния съвет през месец февруари при президента било решено да не се допуска радикализация на някаква част от религиозните вярвания и поради това трябвало да се опростят задълженията на мюфтийството към 31.12.2018 г.
В предлагания проект в преходните и заключителни разпоредби е предвиден нов параграф 9 с шест алинеи. В една от тях е записано, че всички главници, лихви, разноски на задълженията към бюджета към края на 2018 г. на всички вероизповедания се отписват след няколко месеца, през които формално се подават искания към министъра на финансите.
След допълнително проучване се установява, че от всички съществуващи вероизповедания в страната към 31.12.2018 г. задължения за плащане има мюфтийството.
Дори и да приемем, че трябва да се дадат пари на мюфтийството, защото иначе то ще отърчи при някои, които ще го радикализират, то не е достатъчно, за да оправдае следните нарушения:
липсва подробна и убедителна обосновка към проекта;
не е допуснато предварително обществено обсъждане;
в Конституцията, където се изброяват правомощията на Народното събрание няма текст, който да определя правомощие за данъчна амнистия, или опрощаване на задължения;
Отсъствието на подобен текст е мъдро решение на тогавашните законотворци, защото ако това беше законова норма, или практика, вероятно, десетки партийни активисти и техните приближени фирми нямаше да плащат данъци, защото щяха да имат очаквания за амнистиране и опрощаване. Вероятно това е причината в закона да се използват думите „освобождаване от плащане”, вместо сега пуснатата в употреба „данъчна амнистия” в многобройни изказвания.
Данъчната амнистия винаги се замисля и осъществява не за отделни лица – длъжници, а за големи икономически групи с очакване с това да се решава някакъв обществен въпрос, засягащ цялата икономика. В такъв смисъл, ако се обмисли някакъв проект, с който ще се реши значим икономически въпрос, вероятно никой не би възразил да се приема отделен закон за данъчна амнистия. Продължилата с дни дискусия показва, че в случая с мюфтийството се прави поредния жест към хора, които не са спазвали установените правила.
Какви са възможните изводи, които можем да направим и да ползваме в името на обществения интерес?
Първо, народните представители, когато внасят свои проекти за закони, да спазват изискването за обществено обсъждане и да променят своя правилник за работата им в тази насока.
Второ, след приемането на този закон се създава прецедент за нови искания за освобождаване от плащане на натрупани и просрочени дългове към държавата. Наложително е да се възложи на Министерството на финансите да анализира съществуващото законодателство и да предложи изменения, или нови разпоредби, които да защитят обществото от подобни искания.
