България е белязана от тревожни събития, които показват нейния демократичен упадък, пише Блага Тавар, член на Софийската адвокатска колегия и арбитър в Международния арбитражен съд към Алианса за правно взаимодействие, за немския Verfassungsblog.
След като Софийският апелативен съд потвърди ареста на кмета на Варна Благомир Коцев, Висшият съдебен съвет (ВСС) отказа да приложи шестмесечното ограничение на мандата на Борислав Сарафов като изпълняващ длъжността главен прокурор. В първия случай съдът трансформира превантивната мярка за предварително задържане в де факто санкция, като по този начин ефективно пренебрегна презумпцията за невинност.
Кризата с върховенството на закона в България може да се окаже следващото главоболие на Европа
Във втория случай изменение, предназначено да предотврати безсрочни временни назначения на лица без редовен мандат, беше ефективно обезсилено чрез ограничително и правно несъстоятелно тълкуване. Взети заедно, тези епизоди сочат към системна патология: институциите формално се позовават на закона, но го тълкуват по начин, който го лишава от нормативния му смисъл.
Законността е сведена до форма без съдържание и вече не защитава правата, а вместо това служи като инструмент за институционално самосъхранение и контрол.
Подкопаване на презумпцията за невинност
Случаят с кмета на Варна от опозицията Благомир Коцев илюстрира как законността може да бъде обезсмислена по време на съдебните производства. Коцев, избран през 2023 г., беше задържан през юли 2025 г. по обвинения в корупция. Задържането е резултат от наказателно производство, образувано от Софийска градска прокуратура, след препращане от Комисията за противодействие на корупцията (КПК), и се основава предимно на свидетелски показания, включително тези на заместник-кмета Диан Иванов.
По-късно Иванов се отрече от показанията си, заявявайки, че ги е дал под натиск от (КПК). Въпреки това прокуратурата отказа да го изслуша отново. Както Софийски градски съд, така и Софийски апелативен съд последователно отказват да освободят Коцев. Позовавайки се на член 63 от българския Наказателен кодекс, съдилищата отбелязват абстрактно, че ако бъде освободен, той би могъл да възпрепятства разследването на предполагаемите обвинения в подкуп и организирана престъпност.
Въпреки това мотивите им остават на много общо ниво: съдилищата не обосновават какви конкретни престъпления биха могли реално да се случат, нито обясняват защо по-малко натрапчивите мерки не биха могли да смекчат подобни рискове. Този подход не отговаря на стандартите, разработени в съдебната практика на Европейския съд по правата на човека. Той последователно изисква от националните съдилища да идентифицират конкретни и индивидуализирани обстоятелства, оправдаващи продължаващото задържане, вместо да се позовават на общи или спекулативни твърдения.
По този начин, това което би трябвало да остане тясно ограничена превантивна мярка, придобива характера на политическа санкция. Това поражда сериозни опасения, както относно независимостта на съдебната власт, тъй като съдът сякаш се придържа към наратива на прокуратурата, вместо да упражнява независим съдебен контрол, така и относно спазването от страна на България на задълженията ѝ по ЕКПЧ.
Производството по делото срещу Коцев също показва как съдебната практика може да подкопае презумпцията за невиновност. На заседание пред Софийския апелативен съд през септември 2025 г. прокуратурата твърди, че „няма убедителни доказателства, които биха оневинили обвиняемия“ и следователно той трябва да остане под стража. Подобен подход е несъвместим както с член 31(3) от българската Конституция, така и с член 6(2) от ЕКПЧ, които поставят цялата доказателствена тежест върху прокуратурата.
Вместо самостоятелно да провери дали са налице законовите основания за задържане, съдът само потвърди твърдението на прокуратурата. Като третира липсата на оневиняващи доказателства като достатъчни, за да оправдаят задържането, съдът на практика обръща презумпцията за невиновност.
Това е още по-тревожно в правна система като българската, която функционира по силно централизиран прокурорски модел.
Прокуратурата се радва на квазимонопол върху наказателните производства и се ръководи от главен прокурор, който се назначава за седемгодишен мандат и упражнява широк йерархичен контрол над всички прокурори. В продължение на години докладите на Европейската комисия за върховенството на закона отбелязват, че тази структура създава значителни предизвикателства по отношение на отчетността и контрола, и призовават за реформи за повишаване на прозрачността и надзора.
Европейският съд по правата на човека също е обвинявал България за липсата на ефективен съдебен контрол върху решенията на прокуратурата в няколко дела, включително „Илийков срещу България“ и „Колеви срещу България“.
Случаят с Борислав Сарафов
Неправилното тълкуване и прилагане на закона не се ограничава само до отделни случаи на задържане. То се появява и в институциите, които контролират и управляват съдебната система. Органи като Висшия съдебен съвет (ВСС), който би трябвало да определя стандарта за правно тълкуване, тълкуват законодателните изменения по начини, които лишават реформите от същността им. Спорът около продължителния статут на Борислав Сарафов като изпълняващ длъжността главен прокурор от юни 2023 г. илюстрира добре тази динамика.
На 16 юни 2023 г. Прокурорската колегия на ВСС го определя за изпълняващ длъжността след уволнението на Иван Гешев. През януари 2025 г. депутатите изменят Закона за съдебната власт, за да въведат член 173(15), който ограничава продължителността на временно изпълняващите длъжности до шест месеца. Изменението, в сила от 21 януари 2025 г., има за цел да сложи край на практиката на безсрочни временни назначения и да възстанови редовността в заемането на ключови съдебни длъжности.
Въпреки това Прокурорската колегия на ВСС заключава, че шестмесечното ограничение не се отнася до Сарафов. На 24 септември 2025 г. Колегията официално потвърди първоначалното си решение от 16 юни 2023 г. и обяви член 173(15) за „неприложим“ към неговата ситуация. Мотивацията е, че назначаването му е създало „окончателна правна ситуация“ и че подлагането му на новото правило би се равнявало на ретроактивност. На това основание Колегията отказва да открие нова процедура за номиниране на друг временен главен прокурор.
Това тълкуване е правно несъстоятелно
Забраната за обратна сила по чл. 14(1) от българския Закон за нормативните актове е тясно дефинирана: тя защитава придобитите права и завършените мандати от промяна от ново законодателство. Временното назначение обаче не попада в нито една от категориите. То по своята същност е временно, не предоставя фиксиран мандат и не създава субективно право за оставане на длъжност. Следователно няма нищо, което да „защитава“ срещу последващи законови промени.
Шестмесечното ограничение, въведено с чл. 173(15) от Закона за съдебната власт, не действа ex tunc (с обратна сила), а ex nunc (с непосредствено действие). От момента, в който разпоредбата влезе в сила на 21 януари 2025 г., всички текущи назначения на изпълняващи длъжността длъжностни лица – включително това на Сарафов – стават негов предмет. Следователно правилното тълкуване е, че временният му мандат е изтекъл на 21 юли 2025 г.
Като тълкува назначението му като „окончателно правно положение“, Висшият съдебен съвет ефективно трансформира това, което по дефиниция е временно назначение, в постоянно назначение. По този начин ВСС неутрализира реформа, специално предназначена да възстанови редовността и отчетността в ръководството на прокуратурата.
Фасадата на правосъдието
Задържането на кмета на Варна и отказът да се приложи законов срок към изпълняващия длъжността главен прокурор резонират толкова силно, защото въплъщават двата полюса на кризата на законността в България – използването на наказателното производство като инструмент за репресия и институционалното укрепване на властта чрез уклончиво тълкуване.
свидетелски показания и съдът просто повтаря логиката на прокуратурата, това подхранва усещането, че прокурорската власт се използва без адекватен съдебен контрол. По подобен начин, когато Висшият съдебен съвет откаже да приложи шестмесечен срок към изпълняващ длъжността главен прокурор, това се възприема като защита на интересите на влиятелна институция, а не като налагане на законодателни реформи.
Въпреки че тези практики оспорват напредъка на България по демократичния път и по-нататъшната европейска интеграция, това има значение и извън България. Правният ред на Европейския съюз се основава на взаимното доверие, че националните органи прилагат закона вярно, както по същество, така и по форма. Когато законността се превърне във фасада – когато словото на закона оцелява, но духът му систематично се отрича – това доверие ерозира.
В такива случаи законността вече не функционира като гаранция за права, а като параван за постигане на целите на властимащите. Рискът е не само вътрешна несправедливост, но и ерозия на общата правна архитектура на Европа, която зависи от взаимното доверие, че националните съдилища действат като верни пазители на законността.
Кметът на Плевен е с полицейска охрана “след отправена заплаха за живота му”.
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
