Между другото, цивилизацията е приключила отдавна. Няма по-уместен начин да ви го съобщя. И няма по-добър начин да разберете за какво говоря, от това да идете на Седмочисленици и да видите плочките за баня, които могат да накарат всеки да проплаче за хубавия стар асфалт с пукнатините и дупките по него. И не говоря за естетика. Красотата (нали) е субективна.
„Където има олтар, там има цивилизация.“ – Жозеф дьо Местр
Между другото, цивилизацията е приключила отдавна.
Няма по-уместен начин да ви го съобщя.
И няма по-добър начин да разберете за какво говоря, от това да идете на Седмочисленици и да видите плочките за баня, които могат да накарат всеки да проплаче за хубавия стар асфалт с пукнатините и дупките по него.
И не говоря за естетика. Красотата (нали) е субективна. Говоря за това:
„Защо избрахте плочите с шарки за площада около църквата „Св. Седмочисленици“?
– Защото така е много хубаво и много ми харесва. Аз съм проектант – имам това право.“
Това вече не е субективно. Това е напълно обективно.
Красотата е приемала различни форми през хилядолетията, но злото приема само една форма – тази на гордостта.
И ако сте се чудили какво прави един площад или една сграда грозни, сега ви казвам – не са някакви невидими, но рационално установими закони на естетиката; не, гордостта е.
Грозната архитектура е взряната в себе си архитектура; тя е сградата, която не търси как да съжителства в хармония с околните сгради, нито със средата, нито с човешките същества; тя е площадът, който обективира свещеното право на „проектанта“ да прави каквото му харесва.
И това е напълно обективно, защото е вярно.
Проектантът наистина може да прави каквото си иска.
Защото ние не живеем в град, а в урбанистична джунгла, където всяка маймуна разполага с неотменими човешки права и шеметно оригинална индивидуалност, която непрекъснато изразява – една маймуна го прави във Фейсбук, друга го прави на площада.
Ние не живеем в цивилизация, а във високотехнологично варварство.
Общностите дотолкова са загубили значение, че почти никой не намира за странно, че главният архитект на София дори не е от София.
На никого не му се струва необходимо и полезно обликът на даден град да се управлява поне от хора, които се чувстват свързани с него.
И под „ние“, никак нямам предвид само софиянците или само българите. Колко утешително би било това.
Това варварство царува във всички модерни европейски градове, само в различна степен и по различен начин.
Красотата няма значение, има значение само „правото“ да бъде гордо упражнено, кухата индивидуалност да се изяви публично.
Всички популярни архитекти, които правят новите сгради са космополитни, транснационални хора; те не са граждани на града, те са граждани на света.
Резултатът все по-екстравагантна и парадоксално все по-еднообразна съвременна архитектура. Всички европейци обаче толерират това.
И не защото не усещат дълбоко в себе си, че нещо не е наред; не защото не могат да видят, че катедралата в Кьолн е красива, а модернистичните стъклено-метални парници са грозни; не е заради това.
Димитър Драгнев уместно напомни във Фейсбук, че сградите които древните римляни са построили, изхранват гражданите на Рим до ден днешен, защото тогава хората са строили с поглед във вечността (ето още един пример, че не става дума за естетически закони, а става дума за грижа, за принадлежност и за смирение).
Ние не се вълнуваме нито от своите предци, строители на класическата архитектура, нито от хората на бъдещето, които ще считат нас за предци.
Защото за нас няма минало, нито бъдеще.
Календарите са измислени от цивилизованите народи, за да определят хората своето място във вечността, а днес същите се ползват от нас за да си отбележим в кой месец през лятото ще ходим на море.
Вече няма вечност. Има сега. Едно императивно, тиранично настояще, което задължава.
Потресаващият площад е паметник, който трябва да „увековечи“ сега-то.
Сега живея, сега имам право, сега ми е паднало.
Именно затова европейците не се обаждаме и не възразяваме нищо по повод изстъпленията на съвременната архитектура и градоустройство.
Защото не третираме градовете си като дом; ние сме временни наематели, утре можем да си идем, да се преместим в Лондон и да станем лондончани.
Красотата няма значение, когато домът ти е хотел – ще преглътнем кича спокойно, даже ще му се насладим, нали утре си отиваме.
Защото и ние като архитекта сме роби на „сега“ – макар да знаем колко е грозно – трябва днес да задоволим някоя по-приоритетна нужда, да се покорим на някоя по-напираща необходимост.
Свободата от това робство е от другата страна на площада.
