Може да се каже, че голяма част от причината за съществуването на тази моя страница са медиите. Под “медии” разбирам всички по-големи разпространители на дезинформация, чиито имена едно време бяха символ на доверие и престиж, но днес са жалко посмешище. Според мен. Често си мисля, че ако не бяха шехерезадените им приказки за драми, пландемии и войни, едва ли щях да се задържам толкова във Фейсбук, обаче на̀, случи се.
Телевизионни новини ми е невъзможно да гледам, но през последните години се научих да чета новини. Не защото искам, не защото са ми нужни, ами защото съм любопитна докъде може да стигне наглостта. Наглостта да се използват думите, за да се лъже, да се вреди, да се манипулира и изобщо да се разправят врели-некипели с нечисти намерения. Аз обичам думите, защото в тях има сила и магия, и ми става много неприятно, когато някой злоупотребява с тях.
Именно затова вчера се обрадвах тъй силно, когато попаднах на възхитителната поезия на английския журналист Henry Deedes. Натъкнах се на нея случайно, докато четях новините за Турция в DailyMail, и понеже отдавна не бях срещала такъв блестящ бисер, реших да го преведа. Знам, че тук има куп ценители на изящното слово, които несъмнено ще се енергизират от тези думи, пръскащи надежда и светлина:
(08.02.2023, DailyMail, Henry Deedes)
– – – – – – – – – – – –
“Великолепен късен зимен следобед в централен Лондон. Божествена слънчева светлина се процеждаше през витражите на Уестминстър Хол и я къпеше в море от лютичево жълто, когато миг по-късно президент Володимир Зеленски пренесе въображението ни към едно доста по-мрачно място.
Място, разбито от танкове и огласяно от непрекъснатия вой на ракети. Място, където майки, сестри, дъщери, бащи, братя и синове трескаво се молят всеки ден, а героични украинци седят в окопите, изправени пред артилерийския огън.
Място, което съвсем не е толкова далеч от нашите спокойни брегове.
Нямаше държавни тромпетисти, нито церемониални гвардейци, нито дори изискан струнен ансамбъл, които да отбележат пристигането на Зеленски, но неговата поява така или иначе не се нуждае от фанфари и помпозности.
Дори самата гледка на решителния марш на украинския президент под величествения свод на Норманската зала – с широки гърди и напрегнати мускули – беше способна да предизвика онова чувство на страхопочит, от което по гръбнака пробягват тръпки и кожата настръхва.
Покана за обръщение към двете камари на Парламента – нашата най-висока почест – е отправяна към малцина избрани, сред които Нелсън Мандела, Де Гол и Обама. Сега и този необикновен човек, който през последната година успя да мотивира цял един народ – ако не и цял свят – да събере смелост и да се изправи срещу най-омразния деспот, с право получи същата привилегия.
Той стоеше зад катедрата с каменно изражение на непобедимост, докато колегите и членовете на Парламента ръкопляскаха и гласно изразяваха своята благодарност. Зеленски може и да предпочита образа си на човек от народа, но точно в този момент нямаше как да изглежда по-кралски, дори да беше облечен от глава до пети в хермелин.
Само че той се изправи пред всички с обичайните си армейски износени дрехи и ботуши на командос – недвусмислен символ на солидарност със собствените му въоръжени сили и знак, че също като тях е готов да воюва с чуждестранните нашественици, чийто тираничен лидер продължава да се крие в дворците си.
Зеленски можеше да поеме по пътя на страхливеца и да потърси безопасно убежище в чужбина, когато избухна войната, но избра да остане и да ръководи нацията си, с което си спечели възхищението на целия свят. Украинците демонстрираха неуморна съпротива срещу злите сили, за които се твърдеше, че ще завладеят земята им за дни.
Президентът Зеленски благодари на Великобритания за подкрепата и за това, че всички ние сме били „с Киев от първия ден“. Изказа специална благодарност и на Борис Джонсън, който, в качеството си на министър-председател, поведе Запада в подкрепа на страната му. “Вие обединихте хората тогава, когато това изглеждаше невъзможно”, каза той. Хубави думи.
Зеленски смело избра да говори на английски език, малко нестабилен на моменти, но това наистина е човек с природна актьорска дарба, който знае как да задържи публиката си и излъчва харизма. Трудно е да си представим, че до неотдавна този глобален държавник е бил телевизионен комик, преди съдбата да го избере за далеч по-важни задачи.
Всички присъстващи в залата слушаха, възхитени от смелата ораторска реч на своя гост. По това време от седмицата повечето членове обикновено са в баровете, а някои са дори вече във влака и се занимават с това, което те биха описали като “дейност в полза на избирателите”, а ние с вас бихме нарекли просто “дълъг уикенд”, но не и вчера. Вчера залата беше претъпкана до гредите на тавана си.
Зеленски си припомни пред нас последното си пътуване до Лондон през 2020 – две години, преди бомбите да се засипят над родината му – когато е бил на следобеден чай в Камарата на общините с председателя сър Линдзи Хойл. Чухме го, в настъпилата абсолютна тишина, да разказва за момента, в който е седнал на стола на сър Уинстън Чърчил и екскурзоводът го попитал как се чувства. “Тогава действително почувствах нещо”, каза той, “но едва сега осъзнавам какво е било това чувство. И всички украинци го знаят прекрасно – това е усещането на храброст, която ви превежда през най-невъобразимите трудности, само за да ви възнагради с победа накрая”.
И наистина имаше много чърчилски нотки в тона му, когато той с решителна твърдост заяви, че е необходимо агресорите да изгубят. “Злото губи”, каза той, “Ние знаем, че свободата ще победи”.
Накрая настъпи време за раздяла. “Бог да благослови Великобритания и да живее Кралят!”, извика Президентът. “Слава на Украйна!”
С това той изчезна сред публиката, а набитата му фигура скоро се изгуби сред почитателите, които отчаяно искаха да уловят малко от звездния му прах. Истински великан сред море от пигмеи”.
– – – – – – – – – – – — – – – – – – – – – – –
Плача.
…
Ето и оригиналът, да се запази за поколенията: https://www.dailymail.co.uk/columnists/article-11728153/HENRY-DEEDES-watches-Zelensky-stand-giant-sea-pygmies.html
Саня Кирби
