Когато Бог създавал е жената,
душата си откъснал за модел,
шест дни я ваял от дъгата,
косите ù от звезден лъч изплел.
Намислил си, че трябва да обича,
в сърцето капнал дозата любов,
орисал я на цвете да прилича,
със ангелската хубост бил готов.
Останало очи да изрисува –
от слънцето взел шепа топлина,
от пътя млечен с трепет образувал
зеници от неонова луна.
Изпратил я – богиня, на земята
и устните нашарил ги със грях,
облякъл я с усмивка на зората,
загърнал я със слънчевия смях.
Заръчал ù да пламва като огън,
сълзите ù да бъдат топъл дъжд,
да бъде жаждата… и всеки поглед
пожара да разпалва отведнъж.
Да бъде страстната стихия на морето,
на вятъра – крилатия рефрен,
искрицата, посята във сърцето,
и нежната въздишка нощ и ден.
Велик си майстор, Господи, велик си,
сред всички чудесии на света
дарил си мъжката им същност
с магията, наречена жена!
