„Каквото ние решим, това ще е! Ще изпълнявате, защото знаете какво ще последва!“, викнала Мария Капон на днешната сбирка в парламента. Тошко Йорданов и пригласял с безумното: „Ще броим гласувалите с вдигане на ръце“, понеже сега най-важния въпрос в държавата е къде, аджеба, да си положат задниците новоизбраните народни представители. В старата сграда на Народното събрание, или в „новата“.
Просташката арогантност на тия новоизлюпени „борци“ срещу Боко и Хунтата, и каквото още се сетите, показва единствено и само комплексите на лица, коленичали, когато е трябвало да бъдат изправени.
Може и да има някои, които страдат от амнезия, но повечето помним Мария Капон, която бабуваше на ГЕРБ и се подмокряше като види Бойко Борисов, барабар с антуража и.
Не си спомняме и години, години, назад във времето Тошко Йорданов да е бил каквато и да опозиция на Бойко Борисов и ГЕРБ.
Подобно нагло поведение не е проява нито на сила, нито на храброст, нито на опозиционна позиция, това е белег за дълбоко комплексарство, дълбоко спотаен личен линч на отхвърлен човек, дълбоко стаен гняв, че дълго време си бил мишка и сега си уцелил бингото да „блеснеш“, като нещо като „революционер“, ако ползваме лексиката на един друг селфи комплексар маняшки Хаджигенов.
Като човек, който от ПЪРВИЯ ДЕН на Бойко Борисов във Властта не съм спряла да му бъда остра опозиция без да съм сменила позицията си и за миг, ви го казвам в прав текст: жалки сте!
А сте жалки, защото сте безпросветни духовно!
Да се държиш с врага си по този начин издава ужасяваща вътрешна слабост, неувереност и … страх.
Врагът трябва да се уважава и да го сразяваш с ум, сърце и респект, нанизвайки го на копието си.
Подобни селски простовати бабаитчения са присъщи на неуравновесени вътрешно хора, които не могат да бъдат бойци. Виж, бакали, търговци и дребни тарикати – да, но воини – не!
Разбий врага си с възпитание, блестящ ум и саблени действия, без да се пъчиш като в селяндурския хоремаг.
Това, което правите, драги ми смехуровци, е долна история.
Да, долна история, която няма как да ви направи „герои“ в очите на слепите, и няма как да заличи надупването ви във времето точно на ония, които днес се пънете да гилотинирате.
Ножът е дървен.
Защото МЕЧ може да държи само ръка, водена от Сърце!
А не от кръчмарски крясъци: „ти знаеш ли кой съм и какво те чака“.
Знаем кои сте. И най-малко с простащината си ще ни убедите, че сте нещо по-различно от това, което помним за вас.
Веселина Томова
