Вместо да се борят за по-голямо доверие, партиите в България предпочитат да се адаптират към недоверието. Затова и непрекъснато се самоунижават. Каква е целта на грозното им шоу? Коментар на Даниел Смилов.
В телевизионно студио са се събрали видни представители на двете основни български партии – ГЕРБ и БСП. Управляващите твърдят, че опозицията „не ходи на работа“ и затова трябва да ѝ се спре заплатата. Казусът е ясен – БСП бойкотира част от пленарните заседания и застрашава кворума, а ГЕРБ иска да дисциплинира социалистите, като им наложи парични санкции за отсъствие. От аргументацията зрителят остава с впечатлението, че в парламента просто „не ходят на работа“ и въпреки това получават пари.
БСП отговаря, че заплатите на депутатите по принцип трябва да се намалят. Зрителят се убеждава, че дори и да „ходят на работа“, депутатите получават твърде много пари за това, което вършат. Общият извод от шоуто е, че депутатската „работа“ е от малка обществена полза и е свръхплатена.
На другата стутрин ГЕРБ измислят допълнителна глоба за „неходене на работа“: 700 лева за всяко неизвинено отсъствие. Тук се включва и лидерът на „Воля“ Веселин Марешки, който предлага директно 10 000 лева глоба от държавната субсидия за партията. Човек започва да се чуди: защо не и сто пръчки на голо като допълнителна мярка за отсъстващите депутати.
В други телевизионни студиа управляващи депутати се потят да обяснят защо ще гласуват отново държавна субсидия за партиите. Междувременно публиката вече е дълбоко убедена, че те не ходят на работа и вземат твърде много пари. Затова без много дебати държавната субсидия за партиите е все пак прокарана в парламента.
Шизофренията става пълна – тези, които „не ходят на работа“ и така или иначе вземат „твърде големи заплати“, ще получават и щедра държавна субсидия. Водещи са възмутени, политици гледат гузно като домашен любимец, който е изял суджука на стопаните.
Впрочем, такъв е и погледът на министър-председателя няколко дни по-рано – по време на гостуването му в предаването на Слави Трифонов, когато става дума за партийната субсидия. Но като опитен политик Борисов бързо се окопитва и обещава, че ще внесе предложение за радикално намаляване на субсидията. Което обаче не се приема в парламента…
Защо се разиграва това грозно шоу, чиято цел е една-единствена – колективно самоунижение на партиите и на политическото представителство? Защо няма нито един политик, който да защити полезността си за общото благо?
Самоунижението като популистка стратегия
Отговорът на този въпрос стига по-дълбоко от обичайното и донякъде здравословно лицемерие, типично за политическата сфера. Проблемът е в това, че партиите вместо да се борят за по-голямо обществено доверие, предпочитат да се адаптират към недоверието и да го използват за тактически цели спрямо опонентите си.
Днес партиите предпочитат да не спорят за ползите от тяхното съществуване, а по-скоро твърдят, че излизат евтино на хазната или по-евтино от опонентите си. Затова и непрекъснато се надпреварват кой ще си намали заплатата най-много или пък кой ще критикува най-силно държавните субсидии. Най-популярните мерки в тези популистки времена са две: намаляване на броя на депутатите и намаляване на парите за политика (партии).
Зад тези мерки всъщност стои обезценяването на политиката. Вместо да се борят срещу това обезценяване, партиите всъщност се състезават кой ще предложи по-обезценяваща мярка: по-малко депутати срещу по-малко пари. А тези, които не се поддадат на подобен натиск, се чувстват гузни и самоунизително се извиняват.
Важна функция на самоунижението е, че то скъсява дистанцията между „елита“ и „народа“. Грозното шоу, в което политици се надпреварват да убедят публиката кой е по-евтин и безполезен, всъщност отнема и малкото останал авторитет на партийността. Неговата цел е да покаже, че партията няма някаква отделна тежест, някаква особена експертиза или почтеност. Напротив, партията е точно такава, какъвто е и народът с всичките качества и недостатъци на средния избирател.
Днес популистките партии затова са се отказали от всякакви образователни функции. Те не обучават хората на някаква собствена идеология, а са просто огледало, в което той да се огледа. Те са рупор на всякакви предпочитания и нагласи, стига те да са широкоразпространени.
В една такава среда политиката се населва с одиозни фигури – колкото повече недостатъци има някой, толкова по-подходящ е за самоунижение и за затвърждаване на чувството, че политиците не са с нищо „повече“ от „обикновените хора“.
В тази психологическа игра някой може да види триумф за демокрацията – недоверието към политиците и чувството за равенство между тях и останалите са безспорно здравословни характеристики на всяко демократично управление. Но преминаването в крайности също има своята цена.
Цената на популистката демокрация
Първо, партиите имат за задача да вземат решения в трудни ситуации, за които след това да носят и отговорност. Ако те са едно и също с народа – само трансмисия на волята му – кой носи отговорност за решението в крайна сметка? Отказът на партиите от собствен авторитет им дава възможност да си „измият ръцете“ с волята на народа, когато решенията им се окажат погрешни.
Второ, политиката е успешна, когато може да убеди хората, че временни жертви си струват, за да се постигнат бъдещи големи цели. Ако партиите се водят единствено от временните настроения на хората, то подобна дългосрочна политика става невъзможна. Голямата опасност от популистките партии е, че те превръщат дългосрочните и смислени реформи в невъзможни за изпълнение. Оцеляването им ден за ден е свързано единствено със следването на моментните народни настроения и изключва някаква дългосрочно-рационална стратегия.
И накрая, докато партиите и политиците се самоунизяват и надпреварват да доказват безполезността си, властта се изплъзва от демократичните органи към бизнес интереси и задкулисни играчи. Така например, докато правителството Борисов 3 се опитва да оцелява като внимателно следва всяка смяна в настроенията на шумни групи, в съдебната система се подготвя преврат с цел да бъде отстранен Лозан Панов – единственият висш магистрат, който е неудобен на определени интереси.
През това време партийните представители на управляващите са заети да спорят за това кой ще излезе по-евтино на електората и дали е конфликт на интереси да ползваш голям апартамент на кръстника си, който може би е масон. Второто, разбира се, не е редно, независимо дали става дума за масон или не.
Да, популистката демокрация е демокрация, но с много ниско качество.
