Андрей Караславов: Венецуела и международното право
Заплахата от военна интервенция представлява заплаха срещу териториалната неприкосновеност на една държава
През последните дни все по-открито от страна на САЩ се изказва заплаха за употреба на пряка военна сила срещу Венецуела, надхвърлящи първоначалната формулировка, че „всички опции са открити“.
През последните седмици светът е свидетел как в една далечна страна се разгръща опит за „смяна на режима“, подкрепян най-пряко и активно от САЩ и десните правителства в Латинска Америка. Очевидно думите на президента Тръмп, произнесени пред 73-тата Сесия на ОС на ООН на 25 септември 2018 г., че „САЩ няма да казва на никого как да живее, работи или почита вярата си“ се тълкуват нееднозначно от неговото правителство.
И ако вниманието на медиите и коментарите на наблюдателите се концентрират върху различните страни на дипломатическите, икономическите, финансовите и военните аспекти на ситуацията във Венецуела, то един и може би най-важният аспект на случващото се остава съзнателно в сянка, а именно нарушаването на най-основните принципи на международното право, на нормите, които регулират отношенията между държавите в съвременния свят.
Едва в последните дни, почти месец от началото на крайното изострянe на кризата, започнаха да се прокрадват оскъдни коментари по тези въпроси.
Поради липса на правни аргументи с тиражирането на понятието „международна общност“, се правят опити да се придаде „глобално-демократична легитимност“ на ставащото във Венецуела, а така също и наличие на „международно единство“ в тяхната оценка.
Към настоящия момент това „международно единство“, което одобрява действията срещу правителството на Венецуела, се изразява, според информациите, в една „коалиция на желаещите“, която наброява до 50 държави. Не по-малко на брой и влияние са страните, които категорично се противопоставят на натиска срещу тази латиноамериканска държава, като към тази група следва да се причислят и огромният брой държави, които засега „пазят неутралитет“.
Въпреки всичките усилия на американската дипломация за убеждаване и заплахи, САЩ не успяха да получат одобрението на СС на ООН, а Генералният секретар на организацията заяви, че ООН няма да взема страна. ЕС, независимо от преобладаващата подкрепа за САЩ, не успя да достигне единна позиция, поради отказа на Италия. Процесът е динамичен, но е факт, че се забелязва нарастване на опасенията сред държавите и обществеността от възможната ескалация на положението и от заплахата Венецуела да се превърне в нов терен на глобалното противопоставяне.
Основните принципи на международното право, който регламентират международните отношения и отношенията между държавите, са залегнали в Устава на ООН, а впоследствие потвърдени и в редица негови декларации и пактове. Конкретно в случая следва да се спомене и приетата на 24.10.1970 г. от XXV сесия на ОС на ООН „Декларация за принципите на международното право, относно сътрудническите и приятелските отношения, в съответствие с Устава на ООН (Декларация за принципите на международното право).
Един от тези основни принципи е забраната от употреба на сила в отношенията между държавите, залегнал в чл.2(4) от Устава на ООН :
„Всички членове на организацията се въздържат в международните си отношения от заплашване със сила или употреба на сила срещу териториалната цялост или политическата независимост на която и да е държава или по какъвто и да е друг начин, несъвместим с целите на Обединените нации“.
За тази забрана съществуват само две изключения – правото на самоотбрана, ако дадената страна бъде нападната и ако Съвета за сигурност на ООН даде мандат за военни действия срещу дадена държава. Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети (съгласно чл. 41 и 42 от Устава на ООН) за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност.
Понятието употреба на сила включва и налагането на едностранни икономически санкции срещу дадена държава без съответно решение на СС на ООН.
През последните дни все по-открито от страна на САЩ се изказва заплаха за употреба на пряка военна сила срещу Венецуела, надхвърлящи първоначалната формулировка, че „всички опции са открити“. В международното право заплахата от военна интервенция представлява заплаха срещу териториалната неприкосновеност на една държава. В съответствие с принципа на суверенното равенство на държавите членки на ООН (чл.2(1)), една военна интервенция противоречи на този принцип, с което и самата заплаха за такова действия не е съвместима с целите на световната организация.
Произнесената от съветника за националната сигурност на президента Тръмп Джон Болтън заплаха за арест и интерниране в Гуантанамо на венецуелския президент Мадуро, може да се оцени като заплаха за физическо насилие. Такава заплаха, отправена към действащ държавен глава на друга страна, е насочена срещу нейната териториална цялост и политическа независимост и също нарушава суверенното равенство на държавите и още по-несъвместима с целите на ООН.
И като се вземе предвид, че личността, отправила такава заплаха, заема в своята страна позиция, която й дава правото да изпълнява правителствени задачи, каквито има в случа един съветник на правителството на САЩ по въпросите на сигурността, то от това следва, че такава заплаха се отправя от името на американското правителство.
Икономически санкции, военна намеса, както и други действия по отношение на трета страна представляват форма на натиск и заплаха и са допустими само ако Съвета за сигурност приеме решение за такива мерки с квалифицирано мнозинство и без вето от нито един от петте негови постоянни членове.
Предпоставка за такова решение би съществувала, ако правителството в дадена държава извършва етническо прочистване, геноцид над своето население, военни престъпления или тежки престъпления срещу човечеството. В случая с Венецуела Съвета за сигурност не е взел и не би могъл да приеме такова решение не само защото вето от страна на Русия и Китай би го предотвратило, но и поради факта, че икономическото, социалното, политическото положение и състоянието на човешките права там не биха оправдали такова решение.
Дори самият самопровъзгласил се за временен президент Гуайдо в свое изявление във в-к „Ню Йорк Таймс“ от 1 февруари 2019 г. не се позовава на съществуването на нито едно от изброените по-горе условия, които биха могли да оправдаят такава външна намеса. Той обвинява действащото правителство на Мадуро в нарушение на конституцията на страната, наличието на хуманитарна криза поради недостиг на храна и медикаменти, напускането на страната от 3 млн. нейни граждани и наличието на 600 политически затворници.
Икономическите санкции, т.е. икономическата война срещу Венецуела не е преставала от години. Още през 2017 г. доставчикът на финансови услуги Евроклиар е блокирал венецуелски средства в размер на почти 1,65 милиарда долара. През 2018 г. Великобритания блокира 2,5 милиарда долара на страната, а през 2019 г. още 1,2 милиарда долара от нейния златен резерв.
През последните седмици американската страна налага в срочен порядък все по-обхватни санкции срещу страната – преди дни САЩ блокираха всички средства на държавната венецуелска нефтена компания Petroleos (PDVSA), въведени са ограничения, а Bank of America блокира ползването на кредитни и дебитни карти в страната.
И санкциите, които на практика са икономическа война срещу Венецуела, са в пряко противоречие с чл. 19 от Устава на Организацията на американските държава. А според Доклада на А.Д.Зайас, независим експерт на Съвета за човешките права на ООН от август 2018 г., „наложените срещу Венецуела санкции могат да се оценят като престъпление срещу човечеството в съответствие с чл. 7 на Римския статут на Международния наказателен съд“.
Върху икономиката на Венецуела, чиито основни приходи са от износа на нефт, американските санкции, и в частност фактическата забрана да реализира такъв износ, е с фатални последици. Потенциални купувачи и транспортьори на венецуелски нефт, в т.ч. европейски и азиатски клиенти, се лишават от достъп до финансовата система на САЩ.
След изострянето на санкциите основните рейтингови агенции незабавно понижиха кредитния рейтинг на страната, с което правителството бе поставено пред невъзможност да постигне предоговарянето кредитите, които подлежат на преструктуриране.
Преговарящият с кредиторите венецуелски вицепрезидент Тарек Ел Айсами е включен в списъка на лицата по санкциите и на кредиторите на Венецуела е забранено да преговарят с него. Изправена пред заплахата от ответни мерки от страна на САЩ, световната икономическа общност е поставена под натиск да избягва контактите с Венецуела. На практика Венецуела е поставена под пълна блокада.
Друг основополагащ принцип в МП и Устава на ООН е принципът на ненамеса във вътрешните работи на чужди държави.
Никоя разпоредба на настоящия устав не дава право на Организацията на Обединените нации да се намесва в работи, които по естеството си са от вътрешната компетентност на която и да е държава“ (освен в случаите на прилагането на принудителни мерки, предвидени в глава VII, чл.2(7) от Устава на ООН).
Тогава основателно може да бъде поставен въпросът на каква международно-правна основа „демократичната общност“, и в частност ЕС, ултимативно настоява за провеждане на избори в чужда държава.
Венецуела е страна по Международния Пакт за граждански и политически права (МПГПП), с което се ангажира в провеждането на свободни и честни избори. В случай че някоя друга страна по МПГПП оспори начина на провеждане избори във Венецуела, тя може да поиска задвижването на предвидената в Пакта съответна процедура срещу нея. Тази процедура е подробно разписана в МПГПП и тя изключва всички санкции и действия, които в момента се предприемат срещу Венецуела.
„Признаването“ на самообявилия се за временен президент на Венецуела Гуайдо от която и да е страна или институция при сегашното положение е несъвместимо с международното право и може единствено да увеличи напрежението, както в самата Венецуела, така и в международните отношения. Може само да предизвиква учудване и недоумение как медиите представят това като нещо нормално.
В международното право по принцип съществува единствено института на признаване на държави, а не на правителства и още по-малко на държавни глави.
В съответствие с този принцип, ако в една държава се извърши правителствена смяна няма практика да се изказва изрично признаване на новото правителство, като отношенията с тази държава продължават да се поддържа без прекъсване. (Правителствата и ръководителите се менят, но държавата остава държава).
Като вид изключение от това правило може да се приеме декларативното признаване на правителство на вече съществуваща държава, което е дошло на власт в резултат на социална революция, когато в тази държава е променено държавното устройство и е прекъсната приемствеността на конституционно-правната традиция. С такъв акт се декларира признание на настъпилите в тази страна промени и готовността с нея да се продължат междудържавни контакти и отношения.
В науката за международното право признаването на дадено правителство от някоя друга държава, има единствено декларативно значение и не придава самó по себе си никаква легитимност. То няма международно-правно значение и като такова не е и необходимо, защото смяната на едно правителство не засяга международно-правния статут на държавата. Такова признаване не променя нищо по отношение на това, доколко смяна в ръководството на една държава съответства или не на нейната конституция, което може да бъде оценявано единствено на основата на нейното вътрешно национално право.
Практиката показва, че признаването или непризнаването на едно правителство от друго в повечето случаи се извършва „селективно“ и държавите, особено тези с по-голямо влияние на международната арена, в такива случаи следват собствените си национални интереси, докато международно-правните аспекти се оставят на заден план.
Преобладаването на политическите елементи е допълнително основание да се оспорва необходимостта от института на признаване на правителства.
В съответствие с специфичните конкретни условия една декларация на признаване може да представлява намеса във вътрешните работи на друга държава. Във всеки случай намеса във вътрешните работи е международно-правно недопустимо, когато намесата е свързана и с ултимативни условия или упражняване на сила.
Но дори и в хода на гражданска война военен преврат или друг вид вътрешнополитически сътресения нормалната практика е спазването на правилото на статуквото. В такива случаи се приема, че предишното правителство е легитимно до момента, в който то окончателно е отстранено и е загубило управлението на страната. Едва след този момент следва да се установяват контакти с едно ново правителство.
Доколко такова фактическо признаване на ново правителство в друга държава може да бъде окачествено по един или друг начин, от основно значение е моментът, в който това е направено. Ако в дадената страна не са настъпили такива промени, които да свидетелстват, че това ново правителство се е наложило политически и властово, а в самата страна съществува правителство, което е легитимно и ефективно контролира властта и дейността в страната, е налице акт, който представлява недопустима намеса във вътрешните работи на тази страна.
Признаването на Хуан Гуайдо за „временен президент“ не почива на никаква международно-правна основа.
В конкретния случай признаването на един временен президент, чиято легитимност е оспорвана и в собствената му страна, представлява нарушение на международното право, намеса във вътрешните работи и при всички положения се приема като недружелюбен акт.
Легитимността на държавния глава е единствено и изключително от компетентността на венецуелския народ и на политическите фактори в страната. Може да има нееднозначни оценки за политиката на правителството на Мадуро и състоянието на икономиката на страната, но той не е „узурпирал“ властта и във Венецуела не е установена диктатура. А успехът или неуспехът на политиката на даден държавен глава не е критерий за неговата легитимност.
А към момента легитимният президент на страната е Николас Мадуро и което е най-важното и определящото в случая, той разполага с всички лостове на властта, упражнява ефективен контрол и управление на страната и се ползва с лоялността на армията и полицията.
Естествено е в страната да съществува и действа опозиция, срещу него да има настроения, но засега в митингите срещу управлението му участват до 300 000 души, което е едва 1% от населението на страната. Поради това с основание може да се твърди, че признаването на „временен президент“ в дадения случай представлява намеса във вътрешните работи на Венецуела и въпросът за квалификацията на това действие като недопустима интервенция (намеса) е основателен.
От гледна точка на действащото правителство на Венецуела, признаването на един временен президент безусловно ще бъде прието като недружелюбен акт.
Самопровъзгласяването на Хуан Гуайдо за временен президент на Венецуела бе оправдавано с позоваване на чл. 233 от венецуелската Конституция, който регламентира гарантирането на ръководството на държавата в случаите, когато президентът не е в състояние да изпълнява своите задължения (такива хипотези са описани в конституцията).
При възникване на ситуация, при която президентът е в невъзможност да изпълнява своите функции (а такава ситуация от изброените в текста в момента не е налице), то властта, според този член на конституцията, би следвало да премине в ръцете на вицепрезидента.
Председателят на парламента, според този член на конституцията, би могъл за 30 дни да поеме функциите на президент на страната, единствено в случай, че в този момент няма действащи президент и вицепрезидент, т.е. ако избраният президент не е в състояние да изпълнява функциите си в периода между президентските избори и полагането на президентската клетва. Без съмнение ситуацията във Венецуела в този момент не е такава. Член 233 от Конституцията конкретно в този случай е неприложим и по никакъв начин не може да служи за легитимиране на самопровъзгласилия се Гуайдо за временен президент на страната, което прави неговите претенции за легитимност неправомерни и от конституционна, и вътрешно-правна гледна точка.
В медиите се акцентира на решението на Европейския парламент да признае самопровъзгласилия се Гуайдо за „временен президент“ на Венецуела. При това се премълчава, съзнателно или поради незнание, че ЕП не разполага с никаква легитимация да признава нито държави, нито държавни глави, нито правителства и че в случая става дума само за една политическа резолюция без каквито и да са правни последствия.
Признаване на Гуайдо от страна на САЩ, Канада и някои латиноамерикански страни за легитимен временен президент на Венецуела освен, че е несъвместимо с международното право, крие пряка опасност от изостряне на кризата в тази страна, преминаването й в „горещ етап“ на гражданска война или военна интервенция.
Ако бъде признат за легитимен временен президент той би могъл да „разреши“ военна операция на САЩ или друга държава на територията на страната (доколко други държави биха приели такъв факт е много спорен въпрос) и да получи право да се разпорежда с финансовите средства на държавата в банки на нейна територия.
Факт е, че от края на Студената война е налице една опасна тенденция силните на деня да не се обременяват със спазването на нормите на международното право, в т.ч. и най-основополагащите негови принципи, създавани в течение на десетилетия, кодифицирани в общоприети правни норми.
Нееднократно се прокрадват мнения, че класическото международно право вече е остаряло, а има и държави, които не го признават или поне части от него. А обстановката в света се променя динамично и ООН се оказва недееспособна и даже не могат да се санкционират нарушения поради действащото право на вето в Съвета за сигурност.
Видими са опитите на част от „международната общност“ не само да пропагандира, но и да налага своята ценностна система като елемент, определящ и развитието на междудържавните отношения. Така се забелязва тенденция сфери от обект на националното законодателство, като човешките права, спазването на демократичните стандарти и върховенството на закона, да бъдат привнесени в международното право и да бъдат приравнявани към неговите универсални принципи.
Такива опити не се приемат еднозначно и поне към настоящия момент имат потенциал да създадат определена правна несигурност и основание за условия за създаване на напрежение в международните отношения.
Не може да се отрече, че Венецуела преживява дълбока икономическа криза и народът изпитва недостиг на храни, медикаменти и стоки от първа необходимост. Също така не може да се отрече, че в голяма степен тази криза е предизвикана и от дългогодишните икономически санкции, налагани от САЩ на нейната икономика.
Санкции, които през последните седмици агресивно ескалираха до тотална икономическа, политическа и финансова блокада, която на практика е на път да парализира икономиката в страната.
Но във Венецуела все пак още става дума за икономическа, а не за „хуманитарна“ криза, която би могла да бъде сравнявана с хуманитарните кризи в Йемен, Либия, Южен Судан, Ирак, ивицата Газа, Сомалия, Хаити, Централноафриканската република или Мианмар.
Ако действително в международната общност съществува желание да предоставят хуманитарна помощ на народа на Венецуела, то най-бързият и ефективен начин за това би било незабавното прекратяване на санкциите и наложената фактическа блокада на страната.
Правителството на Венецуела отказва да приеме обявената към момента хуманитарна помощ в размер на 60 млн. долара и от своя страна настоява САЩ, Канада и Европа да върнат на страната над 23-те милиарда долара, които незаконно са блокирани по нейни сметки в банките на тези държави.
С тази средства венецуелското правителство само може значително да подобри икономическата ситуация в страната.
Обявената от САЩ и повтаряна от нейните съюзници „хуманитарна“ криза във Венецуела може да бъде извинение и повод за военна интервенция. Основание за това дават не само изявления на висши военни от САЩ в миналото, че САЩ биха се намесили, „ако бъдат поканени“, както и откритите заявления на Гуайдо, че е готов да „оторизира“ такава намеса.
Що се отнася до изключително странното заявление на Е.Захариева, министър на външните работи, че България няма стратегически интереси във Венецуела, то поставя и същевременно дава отговори на няколко много важни въпроси. От една страна дава представа за експертния капацитет на ръководството на българската външна политика и нивото, до което е стигнала българската дипломация.
От друга страна може да постави въпроса действително ли за България не представлява най-голям интерес именно стриктното спазване на нормите на международното права в отношенията между държавите, необходимостта от това международните конфликти да бъдат решавани чрез диалог, укрепване на взаимното доверие и мирно сътрудничество в двустранните и многостранните отношения.
Не са ли именно това подходите, които България би искала да бъдат прилагани и към нея ?
България е малка страна в глобален мащаб, но в международното право действа принципа на суверенното равенство на държавите. И като такава, България може да бъде не само равен, но и уважаван и авторитетен участник в международните отношения единствено, ако в своята международна дейност се придържа и защитава принципите, на които се изграждат отношенията между всички страни, ако си изгради и се ползва с име на надежден и лоялен участник в международния живот, ако отстоява истината и справедливостта, не се влияе от конюнктурата и много добре и всестранно обмисля от позициите на своя национален интерес всеки свой дипломатически ход и не прибързва да заявява участие в поредната „коалиция на желаещите“.
—
Авторът е дипломат, бивш посланик на България в Атина, Гърция, в Бон, в Стокхолм
