Мисирката Борисов излетя от София като гълъб на мира, но тупна в Анкара като мисирка. Нищо смислено не излезе от неговото европейско мисионерство, освен че направи ихтибар на турския президент Реджеп Ердоган в навечерието на 3 март. Благодари му, че се грижи за спокойния сън на българите, като не им праща мигранти, но пропусна да му се извини, че тази дата разваля от 142 години турския рахат на Балканите. В резултат на това Ердоган студено го поздрави за националния празник.
Каква бе дипломатическата грешка на Борисов?
Същата, каквато преди 20 години правеше като външна министърка придружавалата го на 2 март в Анкара българска посланичка в Турция Надежда Нейнски (бивша Михайлова). Международният наивитет, съчетан с презрение към професионализма в дипломацията, постави и двамата в положение да надскачат политическия си ръст за развлечение на околните. Когато неподготвени хора се възкачат на място, което не им отива, неочаквано за себе си придобиват илюзия за натрупан голям опит. Надежда Михайлова, която се опияняваше от комплиментите на професионално любезните дипломати, по едно време реши, че на нея се е паднала посредническата мисия да сложи край на израелско-палестинския конфликт. Тя призова израелците и палестинците да й кажат на ухо докъде биха отстъпили в евентуални непреки преговори, за да може да им уреди помирение.
Смехотворният й напън остана за поука на българската дипломация, докато не изгря звездата на самородния международен фактор Бойко Борисов. Със самочувствието на доайен сред държавниците в ЕС, защото кара трети мандат и изостава само от Ангела Меркел, която е с четвърти мандат като германски канцлер, той реши, че другите са склонни да го слушат и аплодират. “Използвам своя авторитет – всички се обадиха. Ето (френският президент Еманюел) Макрон пак: “Вярваме ти, оказва се, че твоята политика е вярна”. Обещал съм 14 телефонни разговора да проведа – да ги информирам, докато съм там”, каза той в понеделник на отпътуване за Анкара. След провала на мисията му не се чу да се е обадил на някого от Анкара. Вместо него Ердоган сам позвъни на Ангела Меркел да й обясни позицията си. С ден закъснение и Борисов й сподели разочарованието си.
Българският премиер не знаеше за какво отива в Турция
В главата му се въртеше някаква идея да организира тристранна или многостранна среща в София, в която да бъде обект на внимание като домакин. Тъй като не е известен със скромност, поставянето му в центъра на европейско събитие трябваше да покаже неговата незаменимост в момент, когато международният му образ пострада много от разследването в Барселона за пране на пари. Неслучайно на летището той подхвърли на дежурните репортерки около него, които ласкаво нарича “мисирки”: “Аз много пъти съм ви казвал, че ще дойде ден да пожалите за мен, защото ви се вижда лесно, но никак не е лесно.” С други думи, ще съжалявате за мен, ако не отбивате скандалите, които могат да ме съборят от власт.
Тръгнал с мисълта да укрепи собствената си стабилност, той не се интересуваше в какво се състои новият спор между Гърция, ЕС и Турция и пледираше за преговори по тема, за която никой не мислеше да сключва сделка. Изхождайки от собствената си мисловна нагласа, Борисов си представяше, че Ердоган е решил да изнудва Европа за пари.”Решението е, много пъти съм го казвал, към България се спазва и до ден-днешен, изнесен център за сигурност, за който ние да плащаме, и да си ги приберат (мигрантите) в този център извън територията на Европейския съюз, в случая и България, и Гърция, ние да си платим, целият Европейски съюз затова, веднага да ги приберат тия дечица на топло, на сухо, да ги нахранят, това е хуманността.”
Отговорът на Ердоган бе пределно сух: “Аз тази вечер предадох и на министър-председателя (на България), че ние вече тези пари не ги искаме”. Той подчерта, че след като Турция е изразходвала 40 млрд. евро, ще намери и тези средства, които не са ѝ изплатени, но “никой няма право да се подиграва с достойнството на Турция”. А Борисов смяташе, че му носи оферта за 1 млрд. евро, които са неизплатен остатък от обещаните през 2016 г. 6 млрд. евро.
Очевидно Ердоган изнудва Европа не за пари,
а за нещо друго. Целта му чрез мигрантската заплаха е да накара ЕС да упражни натиск върху Русия за отстъпчивост в Сирия. Там Турция претендира за правото да се разпорежда в североизточната провинция Идлиб, където сирийските войски с подкрепата на руската авиация се стремят да сломят съпротивата на протурските бунтовнически сили. Анкара претендира за турско влияние в райони от бившата Османска империя, с които има “сърдечна връзка” по думите на Ердоган. Острата й реакция в края на февруари, когато турското бюро на руската агенция “Спутник” напомни как е придобила сирийската провинция Хатай през 1939 г., бе показател за нейната решителност по териториалните въпроси. Сирия и досега не признава анексирането на тази нейна провинция с централен град древната Антиохия, станало по същия начин, както през 2014 г. бе анексиран Крим – чрез референдум, но организиран не от Турция, а от Франция като бивша управителка на подмандатните й територии в Леванта (Сирия и Ливан).
При такъв спор Борисов просто нямаше смисъл да предлага добрите си услуги, защото се държеше като малкоумен игнорант в света на посветените. Ердоган няма морални задръжки да използва страданията на мигрантите за постигане на своите цели. Той им организира превози към гръцката граница, а не към българската по две причини: първо, ЕС би го заболяло повече за Гърция, отколкото за България, както се видя от обиколката във вторник на европейските лидери по границите на двете страни с Турция, която произведе обещание за помощ на Гърция от близо един милиард евро и нито евро допълнителна подкрепа за България; второ, това е наказателна операция специално към Гърция, защото тя осъжда турската военна намеса в Алепо и освен това на срещата на НАТО в края на февруари единствена се противопостави
с Турция срещу руското военно присъствие в Сирия. Преувеличаването на броя на мигрантите, които Анкара твърди, че праща към Гърция, както и демонстративното изкарване на предни позиции пред телевизионните и фотокамерите на майки с малки деца, показва, че ги използва като психологическо оръжие.
В такава ситуация България не може да има никаква роля и затова самоизтъкването на объркалия се Борисов като фактор за помирение издава неговите лични, а не национални амбиции. Никой не му е искал посредничеството и затова още на тръгване си призна: “Ние не сме посредници – отразяваме интересите на България”. Но тъй като България няма защо да се забърква в чужд конфликт, интересите на Борисов и на държавата не съвпадат.
