Тържество на бабаит капитализма. И тъжна равносметка за загубата на посока и сривът на ценности. От дясно виждате една от емблематичните сгради на София – Японския, на един от най-големите архитекти на 20 век архитект Кишо Курокава. Цяло щастие е че имаме този хотел. Но за жалост на умеем да го ценим. За разлика от пиетета към неговите творби в Япония и на други места в света, където на никой не може да му мине през главата да “подобри”, “да надгради” и прочие амбиции на незрялата личност, у нас хотелът му започна да се окастря, и “модернизира” според вкусовете на световно неизвестни и откровено кичозни български бизнесмени. Там където хармония, чистата линия, ескетизма на архитект Курокава извисяваха творбата му, се намеси претрупаната, откровено комплексарска и бездарна еклектика на българския богаташ, който настоява че знае повече. Но като липсва закон за историческото и архитуктурно наследство всеки може да си прави какво си иска и ние всички да губим.
От ляво е друг “висок” пример на новоявила се претенция на нов български богаташ, този път с претенции за естетическо надмощие и високомерие спрямо “колегата” японец. Да започнем с това, че тези няколко етажа с които той ще “превъзхожда” Японския, не са случайност, а съзнателно търсено послание за мегаломанска амбиция да доминира силуетната линия на града в тази висока точка. Вероятно в неговото съзнание, българският архитект, вече богаташ, ще надделее творчески над японския архитект. Проблемът е, че творбата му е поредната табакера – масов продукт, който можем да видим и у нас и в Европа, някаква нова преходна мода. Сравнете целия комплекс на Японския, с неговите пропорции, градини, спортни площадки, с хармонията, което те излъчват, с нашенското препускане към тържество на квадратните метри площ, което унищожи и Черноморие, и Банско, а сега и София и големите градове. Така сме ставали по-европейци? Нищо подобно, тази конфекция на сгради отнема пространствен контекст от Японския, убива духа на града ни, защото тези табакери имат къс исторически живот. Може и да изглеждат лъскави днес, но са мимолетна суета, най-лош пример за превръщане на пари в нетрайна стойност. Колкото и да са напудрени, те си остават модна конфекция, която след време ще изглежда на следващите поколения, като “високите блокове” в Младост и Люлин. Мярата е прегазена и защото инфаструктурата не може да издържи подобно насилие и като хора, и като трафик. Японският е хотел с голяма площ, отпечатъкът му върху града и инфраструктура е премерен, внимателен. Сметнете тези етажи на “Златен век” като трафик на хора и превозни средства, вижте колко е капацитета на улиците и паркингите и ще ви светне за какво иде реч. Да не говорим като комунални услуги.
И най-вече кому е нужно да се съгласяваме с подобна комплексарщина и свръхамбиции на хора, новозабогатели, но лишени от чувството за мяра и пропорция? Тези същите новобогатите мегаломани накараха депутати да променят закон, магистрати да прегазват обществено мнение и интерес, да карат държавни и общински органи да коленичат.
А за таза дамга върху обществото съзнание никой не пита, когато хората крещят за повече приличие, уважение към историческото и морал, а няма кой да ги чуе.!? Артекс имат и много добри сгради, но определено това изхвърляне във свръхвисоки сгради, издава надмощието на амбицията над естестиката, разума и гражданския дълг.
Време е новите богати на България да се научат на повече смирение и хармония – примерът е до тях. Японският архитект вероятно можеше да застрои с по-голяма плътност “парцела” на Японския, но не го е направил. Защото количеството не прави качество, а парите вечност.
Пиета синьори!
