Самюъл Бекет и Йожен Йонеско, които сега правят закъснялото си шествие по родните театрални сцени, /нали до 1989 бяха забранени!/, не бяха близки приятели, но се уважаваха.
След смъртта на мълчаливия ирландец, който пишеше на езика на Волтер, вместо на английски, по-словоохотливият от него румънец, блестящо овладял френския, даде това неочаквано интервю пред италианското списание “Панорама”, в което изрази отношението си към автора на “В очакване на Годо”.
– Мисля, че театърът на абсурда не съществува. Абсурден е нашият свят. Това определение – Театър на абсурда, всъщност го измисли един английски критик, кой то изглежда не успя да роди нещо по- умно… аз мисля, че трябва да говорим за самите пиеси и техните послания, вместо да търсим абсурдното в тях. То е в живота. Другото няма смисъл.
– Каква е според Вас разликата между Вашите пиеси и тези на Самуел Бекет ?
– Бекет пишеше и мислеше доста различно от мен. Но мисля,че не обединяваше стремежът да се докосваме до най-важните проблеми в живота, като пренебрегваме традицията и похвалите на т. нар. “буржоазен реалистичен театър” и на масовата литература. Занимаваха ни въпросите на живота и смъртта, нищетата, очакването на Бог, екзистенциалната скука.
Моят театър, както и театърът на Самуел Бекет, са определено метафизични по своята същност, макар между тях да има премного различия. И това е хубавото.
– И все пак,какво е за Вас явлението Бекет?
– В човешки план бяхме до известна степен свързани, при все че не бяхме приятели, а от известно време не се и срещахме. Аз много съжалявам за този човек. Знаех, че ще умре,както и че и аз съвсем скоро ще умра. Това е неизбежно. Уважавах го много.
Бекет беше истински поет, който непрекъснато търсеше Бога. Търсеше го навсякъде! Не мога да говоря за него, без да мисля метафизически. Неговият театър,както и моят, не са достъпни за всеки,въпреки че и двамата станахме известни. В нашите пиеси ние представяхме хората предимно в комичен план. Не, по-скоро в трагикомичен.
По-късно аз написах други неща, които са може би по-малко известни сега, като например, “Неплатен убиец”, “Човекът с куфарите”, “Тази невероятна бъркотия!”, в които засегнах някои проблеми в по-достъпен за възприемане от широката публика план. За разлика от пиесата “Урокът”, например. За разлика от мен, Бекет не изневери на стила си, докато впоследствие аз се завърнах към своя първи стил на писане с “Пътуване към мъртвите” – това е една от последните ми работи за театъра.
В нея езикът е несвързан както е в “Плешивата певица”, моята най-известна пиеса, но този драматургичен текст не е решен в комичен план. Освен това написах и някои политически текстове: “Човекът под знака на прогреса” и “Антидоти” /Противоотрови/.
– Участието в политически полемики Ви дистанцира от Бекет, който винаги се е държал настрана…
– Всъщност аз нямам определени политически пристрастия. Моите интереси винаги са били неполитически, въпреки че често са ме обвинявали в това или онова. Винаги съм считал, че ПОЛИТИКАТА Е МНОГО МРЪСНА РАБОТА, ЕДНО ГОЛЯМО ЗЛО, което непрекъснато руши нашия свят, че хората просто нямат нужда от нея, от политиката. От политиката имат нужда единствено политиците, КОИТО НЕ УМЕЯТ ДА ВЪРШАТ НИЩО ПОЛЕЗНО и затова са станали такива. Повечето политици са безполезни, дори вредни хора…
– Имате предвид всяка политика, нали?
– Да, разбира се! Отначало политиката е била измислена от някои умници за хората,уж да живеят по-добре, по-удобно и по-спокойно заедно на едно място. Макар, че това е абсурд! Така е било в древността. После се появило робството…
– На едно място писахте, че главният недостатък на Самуел Бекет е в “непреодолимото му желание да бъде винаги съвършен” …
– Това беше една от моите големи и наистина осъдителни грешки. Онова,което казваше той, днес е толкова ценно, толкова метафизично, че малките несъвършенства в стила /които толкова много го притесняваха !/ нямат вече никакво значение. Убеден съм в качеството на всичко, което написа Бекет. Той беше истински перфекционист и сега никой не може да се сравни с него…
