В съвременния свят, в големия поток от информация, става все по-трудно да се следят тези тектонични изменения, които се случват в световния ред. Няма време за размисъл, една световна информационна вълна следва друга. Но дайте да се опитаме да излезем от информационния поток и да наблюдаваме променящата се ситуация с конкретен пример.
След Корейската война двете основни идеологически системи на света, бойните действия между които приключват през 1953 г., едва през 1972 г. подписват първото заявление за намерение да обединят двете Кореи. Едва с разпада на СССР в началото на 90-те години са предприети реални опити за сближаване, подписана е съвместна декларация за ядреното разоръжаване на Корейския полуостров. През юни 2000 г. се провеждат две междукорейски срещи на високо равнище, подписва се съвместна декларация между Севера и Юга, станал основополагащ документ за обединението. През октомври 2007 т. проведена поредната междукорейска среща, в резултат на която се подписват нови документи, продължаващи и развиващи принципите, заложени в съвместната декларация от 2000 г.
Но, през 2008 г., ситуацията се променя рязко, според мен, съвършено неслучайно, защото съвпада с началото на Световната финансова криза, с новия президент на Южна Корея, който заема по твърда позиция по отношение на северния си съсед, а на 25 март 2010 г. недалеч от границата с КНДР в Жълто море е потопен южнокорейски военен кораб, което става причината за гибелта на 46 души, в което разбира се, обвиняват КНДР, същата година страните си разменят сериозни артилерийски удари и във въздуха наистина замирисва на нова война. САЩ, организирайки съвместни учения, постоянно подгряват ситуацията,особено през 2012-2015 г., което естествено се разглежда от КНДР като подготовка за война. В този период сериозно се обсъжда версията, че разгърналата се война между Северна и Южна Корея ще бъде причината за възможното пречупване на световната финансова система, намираща се в криза. Струва ми се, че това щеше да бъде един от резервните варианти за развитие на световната реконкиста.
През 2016 г. настъпи относително затишие. През 2017 г. на поста президент на САЩ застана Доналд Тръмп. Използвайки словесната атака по Северна Корея, Тръмп удачно покри с нова информационна вълна своята незаконна ракетна атака по Сирия, а след това, довеждайки ситуацията почти до крайност, отстъпи, при това неговата репутация на „як пич“ само се увеличи. Както виждаме, тогава е използван класическият американски прийом – оказване на натиск, след това ловене на отстъпки в замяна на намаляване на натиска.
Но, общото падение на влиянието на САЩ по света изигра ролята си. През ноември 2017 г. външният министър на Южна Корея Кан Ген-хва заяви, че първо няма никакви планове в страната му да се поставят нови противоракетни установки на САЩ. Второ Южна Корея няма да участва в американската система за ПРО, а взаимодействието между Сеул, Токио и Вашингтон няма да прераства във военен съюз – трето.
След това САЩ и Южна Корея се отказаха от провеждането на съвместни военни учения по време на зимните олимпийски игри в Пьончан.
„Да не би някой да си мисли, че диалогът между Северна и Южна Корея би бил възможен без моята твърда и силна позиция и готовност да използвам цялата ни мощ срещу Северна Корея“, писа тогава Тръмп.
И наистина, да не би някой да мисли, че САЩ нямаха да могат да направят още няколко войнствени заявления или да проведат маневри на своите самолетоносачни ударни групи и така да провалят процеса на преговорите?
Още веднъж ще отбележа, че Южна Корея започна да получава независимост – на 10 февруари президентът на Южна Корея Мун Джей-ин по време на преговори с министър-председателя на Япония Шиндзо Абе отхвърли предложението му в близко време да се възобновят военните учения с участието на САЩ, след провеждането на Олимпийските игри. В добавка, същият месец Южна Корея отговори на СТО за решението да се спрат действията по „еквивалентните“ отстъпки и други задължения по отношение на търговията със САЩ. Това бе направено в отговор на защитните мерки на САЩ срещу вноса на слънчеви панели и перални машини.
Както стана съвсем наскоро, кандидатът за държавен секретар на САЩ Майк Помпео се е срещал с Ким Чен-ун. Преговорите на такова равнище са първите от 2000 г. насам.
„Провеждаме много конструктивни дискусии. Ким Чен-ун наистина бе много открит и мисля, много порядъчен, изхождайки от всичко, което видяхме“, заяви Тръмп. Той също допълни, че срещата с Ким Чен-ун ще се състои „много скоро“.
И ето, най-накрая, на 27 април, президентът на Южна Корея Мун Джей-ин за първи път стисна ръката на лидера на съседната страна Ким Чен-ун. КНДР и Южна Корея подписаха декларация за намерение да подпишат мирен договор и да осъществят пълно ядрено разоръжаване, а също така се договориха активно да провеждат тристранни срещи с участието на двете Корея и САЩ или четиристранни срещи с участието на двете Кореи, САЩ и Китай с цел обявяване на края на войната, превръщането на примирието в мирен договор и установяването на постоянен и устойчив мирен режим“, пише в съвместно подписаният документ.
А какво означава това?
Това означава отсъствие на необходимост въоръжените сили на САЩ, за поддържане на паритета между Южна и Северна Корея. Тръмп говори за цифрата от 28 хил. души, които са му нужни на границата с Мексико, а не на границата между Северна и Южна Корея. Министърът на отбраната на САЩ Джеймс Матис на 27 април каза прямо, че въпросът за бъдещото военно присъствие на САЩ на Корейския полуостров ще бъде в ръцете на дипломатите, които, според него, ще се занимават с тези и с други въпроси в случай на сключване на мирен договор със Северна Корея.
Сгъването на проекцията на силата на САЩ по света, обявено като предизборен лозунг на Тръмп не са празни приказки, а реално оформил се процес.
„Индустриалните САЩ“, изграждани от Тръмп не могат да си позволят толкова много бази зад границата, колкото „Банкерските САЩ“, съществуващи преди това. Тръмп самолично отсече пипалата на Транстихоокеанското и Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство, които трябваше да укрепят васалния статут на Европа и на страните от Югоизточна Азия пред Банкстерски САЩ. Отделен въпрос е дали Тръмп ще се справи с тази задача. Той вече загуби в борбата със старите апаратчици основния идеолог на своята администрация – Стивън Банън, който и разработи обявената от Тръмп стратегия. Но както знаем, новите хора, с алтернативен подход, все още са останали в администрацията. Макар и да са малцинство и както казва бившият посланик на САЩ в Русия Майкъл Макфол те да не разбират защо Тръмп иска да свали санкциите от Русия и се опитва да го разубеждават от това, а също така и те не разбират защо Тръмп иска да се договори с Путин. Мисля, че трябва да вярваме на думите му, предвид скорошния инцидент с анонсираните от постоянния председател на САЩ в ООН Ники Хейли нови санкции и тяхното отричане, непосредствено от самия Тръмп. Ето с такива подчинени той трябва да дърпа САЩ в заявената му страна, а да не говорим за натиска, който му оказват клинтъноидите. Но Тръмп е много амбициозен и ще прави това, което не е правено от нито един президент на САЩ. Той ще проведе преговори с Ким Чен-ун, а в случай някакъв, дори и малък успех, вероятността за скорошни преговори с Путин ще нарасне още повече, защото това ще покаже, че Тръмп може да се договори с всеки.
Още един нагледен пример е, че администрацията на Доналд Тръмп планира да замени американският военен контингент в Сирия с военнослужещи от арабските страни. Тръмп нееднократно говори за необходимостта от извеждането на американските войски от Сирия. Той дори замрази средствата на Държавния департамент за финансирането на възстановителните работи в районите на Сирия, контролирани от проамерикански формирования и искаше финансирането да дойде от Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ.
Разбира се, за някои страни излизането на САЩ може да се превърне в катастрофа. Както вярно отбеляза външният министър на Саудитска Арабия Адел ал Джубеир, Доха трябва да плати цената за присъствието на американките войски в Сирия. Защото извеждането на американските войски от Катар ще доведе до крах на режима „в течение на няколко дни“.
Процесът на загубата на ролята на хегемонията на САЩ е вече необратим и против волята на САЩ. Така в рамките на вторите двустранни консултации по въпроса за Южнокитайско море между Китай и Филипините, преминали на 13 февруари, бяха постигнати следните основни договорености: рибарите между двете страни получават достъп към спорните морски зони, Китай и всички страни се задължават да не строят обекти на ненаселените територии в съответствие с Декларацията за поведение на страните в Южнокитайско море, Китай сваля забраната за внос на филипински банани и предоставя повече от 24 милиарда долара за развитие на проекти в рамките на проекта „Един пояс-един път“. Напомням, че Филипините са основният преден пост на САЩ в Южнокитайско море за оказване на натиск върху Китай и както виждаме, Китай ги включва в своите обятия.
И в Европа разбират наложилата се ситуация. Наскоро, по време на съвместната пресконференция с президента на САЩ Доналд Тръмп, канцлерът на Германия Ангела Меркел заяви, че „Времето на следвоенния ред, продължило повече от 70 години след Втората световна война, е минал“, времето когато зад океана бе основният партньор на Европа – САЩ, приключи, Европа трябва сама да поеме отговорност и да формира бъдещето си.
На следващия ден Меркел, президентът на Франция Еманюел Макрон и британският министър-председател Тереза Мей се договориха да защитават европейския пазар от търговско-политическите мерки на САЩ срещу ЕС.
Разбира се, САЩ не е СССР, който алтруистично предаде всичките си позиции по света. САЩ ще се опитат да добият максимална изгода от своето слизане от сцената и вероятно ще запазят присъствие в ключовите зони за себе си. Но това, което бе трудно за вярване, вече се случва, САЩ сами започнаха своя изход.
