Сутринта беше още млада, но селото вече дишаше тежко — като стар човек, който се събужда с болка в костите си.
Росица стоеше пред къщата, притиснала в ръце изтърканата вълнена жилетка, сякаш в нея беше останала топлината на отминалите години.
Дворът беше тих. Само вятърът разклащаше сухите клони на ореха, а покривът на плевнята скърцаше, сякаш и той се оплакваше от времето. Някога тук имаше смях — детски гласове, стъпки, песни по време на жътва. Сега всичко беше останало като спомен, закован в прахта.
До нея лежеше торбата. В нея — прежда, малко хляб и една стара кърпа. Беше я приготвила още от вечерта. „За път“, както казваше майка ѝ някога. Само че този път не знаеше накъде ще тръгне.
Снимка Росен Коларов
Синът ѝ беше заминал преди пет години — в града, после в чужбина. Пишеше рядко. „Добре съм, майко“, все повтаряше. Но думите му ставаха все по-кратки, а почеркът — все по-чужд.
Росица погледна към празната къща зад себе си. Вратата беше открехната, сякаш чакаше някой да влезе. Или да се върне.
Тя въздъхна дълбоко.
— Ех, живот… — прошепна.
Сложи жилетката в торбата, изправи се бавно и направи крачка напред. После още една. Стъпките ѝ бяха тежки, но решителни — като на човек, който не тръгва, защото иска, а защото няма кой да го задържи.
Зад нея селото остана същото — притихнало, износено от времето. Само вятърът продължаваше да разказва истории, които вече нямаше кой да чуе.
Чуйте разказа тук:
Снимка: Росен Коларов
Разказ и редакция: Иван Велинов
