Това ми го написаха днес. И колкото повече го гледам, толкова повече ме забавлява самочувствието, необходимо на един напълно непознат човек, за да реши кое в моя живот е „жалко“.
Първо, да уточним нещо. Аз не живея в чужбина. Аз живея у дома. Великобритания е моят дом. Чужбина е за този, който идва тук на екскурзия. Аз живея тук, работя тук, плащам данъците си тук, построила съм живота си тук и сутрин не се събуждам с мисълта: „Боже, пак съм в чужбина.“
Преди години взех решение, че искам друг живот, събрах си багажа и се преместих. Толкова. Не съм дърво, че веднъж посадена някъде, да чакам на същото място някой да ме полива до пенсия. Имам корени, но имам и крака, акъл и право на избор.
И май точно изборът дразни най-много.
Защото ,има хора, които много обичат да ти обясняват колко е прекрасна България, но някак не им стига тя да е прекрасна за тях. Трябва задължително да е прекрасна и за теб. И ако си избрал друго място, започва разпитът: „Защо замина?“, „Защо не се върнеш?“, „Какво толкова намери там?“
Абе, защо ви е толкова важно аз къде живея?
Аз, Вашия куфар ли съм преместила?
Най-много обаче ги дразни не че си тръгнал, а че не си се провалил. Ако кажеш, че ти е тежко, че чужденците не те приемат, че времето е ужасно и всяка вечер плачеш по България, веднага ще се намери някой да те потупа виртуално по рамото: „Ех, видя ли… камъкът си тежи на мястото.“
Камъкът може и да тежи на мястото. Аз не съм камък.
И ,когато вместо очакваното страдание кажеш: „Не, благодаря. Добре съм. Обичам живота си тук“, изведнъж ставаш „чуждопоклонник“, „безродник“ или просто човек, когото трябва да съжаляват.
Колко удобно.
Защото много по-лесно се понася човек, който е заминал и се е провалил, отколкото човек, който е заминал и не иска да се върне.
Това вече боде.
Мога да говоря български, да обичам България, да се смея на българските ни особености, да ги критикувам и едновременно с това да кажа съвсем спокойно:
Великобритания е моят дом.
Не временно убежище. Не мястото, където „изкарвам някой лев“. Не наказание, което търпя, докато един ден се „прибера“. Дом.
И тук идва частта, която вероятно ще ядоса някои още повече: ако трябваше отново да избирам дали да тръгна, щях да тръгна.
Не, защото мразя България. А, защото обичам живота си достатъчно, за да не го живея според чуждите представи къде ми е мястото.
Затова, моля Ви, спрете да жалите хора, които не са Ви казали, че са нещастни.
Изглежда малко нелепо да стоиш в собствения си живот и да обясняваш на друг човек колко жалък бил неговият, само защото е избрал различен адрес.
И следващия път, когато Ви напира да напишете на някого „Жалко, че живеете в чужбина“, първо се запитайте дали наистина Ви е жал за него.
Или просто Ви е яд, че е тръгнал и не съжалява.
Защото, аз съжаление не търся.
И разрешение не съм искала.
Ако,Ви харесват историите ми следвайте ме или се сбонирайте за страницата ми. Благодаря предварително за отделеното време и подкрепата!!
Споделете мнението си в коментарите! 👇
СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПЕСНИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
