Експертите пишат за неизбежността на ракетния удар на Вашингтон по Сирия – Тръмп е поставен в такива условия от вътрешната политика на САЩ, че няма друг изход.
Това е напълно възможно. Искам единствено да напомня, че това ще бъде вече третият ракетен удар. Първите два, както стана известно, не повлияха никак на ситуацията. Доналд красиво се изказа в „Туитър” и се показа пред електората като як пич с железни топки. Украинците няколко дни се шегуваха над ръждивите С-400 и скорошния край на проклета Московия. А сирийската армия невъзмутимо продължи за прочиства страната от разбойници. И ето сега остана единствено Идлиб. Няма никакви основания да се смята, че ако „Томахавките” отново бъдат пуснати, последствията ще са различни и САЩ изведнъж ще се окажат в сериозен военен конфликт и конфронтация с Русия.
Защо им е?
Според мен ситуацията, както и преди се развива в изгодна за нас посока, опирайки се на постигнатите по-рано глобални договорености. Разбира се не бе трудности, но може ли без тях? Ще се опитам да демонстрирам защо смятам така, на примера на една статия на напълно заслужил експерт.
„Повече от всичко основания за недоволство с настоящия курс на САЩ имат две страни – Германия и Китай. ФРГ и КНР са подложени на особено жесток натиск от страна на Доналд Тръмп. Техните настоящи, а освен това потенциални загуби от американски протекционизъм значително превишават загубите на всички останали търговски партньори на САЩ, взети заедно… Здравият разум подсказва, че канцлерът Ангела Меркел и председателят Си Дзинпин по-добре да се държат близо един до друг – по-лесно е да се противопоставят в единен фронт на американския натиск, отколкото сами. Предвид огромния съвкупен потенциал на двете страни, трансконтиненталната ос „Берлин-Пекин” ще стане достоен стратегически отговор на безпрецедентния силен и груб натиск на САЩ. Особено ако на тази ос успеят да нанижат още няколко не на-последни столици на обширното пространство между Бранденбургската врата и площад „Тианънмън”.Включващи, разбира се, приятелска Москва.”
Като начало да погледнем глобуса. Пътят от Китай към Европа и назад лежи през Русия. Има, разбира се, и други заобиколни маршрути. Но там вече на основните логистични възли и вериги седят американците. Ако силно им се притиска Щатите всеки един момент могат да прекъснат кислорода (при това едновременно и на двата си основни икономически конкуренти), поставяйки например звездно-ивичест самолетоносач насред Малакския пролив.
Друг въпрос е ако транспортно-търговската магистрала, свързваща Китай и ЕС, преминава през Русия.Тук вече никакви самолетоносачи няма да могат да прикрият каквото и да е. Може единствено да се възмущават в ООН. Но и тази магистрала не се вижда. Разговорите около нея са много, но дотам. Очевидно Китай не иска да дава толкова много козове в ръцете на своя северен конкурент (в крайна сметка каква е разликата за него кой ще го държи за гърлото – Москва или Вашингтон).
Сега остава въпросът: може ли американците в условията на търговска война с Китай и ЕС да се скарат още и с Русия? Очевидно не. Това не е просто глупаво, а дори и самоубийствено. Нали тогава съюзът на основните континентални държави неизбежно ще се оформи. Това ще бъде непобедим алианс. Номер едно на планетата. Не звучи зле, особено за нашето патриотично ухо, в значителна степен отгледано със стереотипите на миналото, в частност противостоенето между САЩ и СССР.
Но всъщност за Русия подобно разпределение изобщо не вещае радост, но за това по-долу. Сега просто ще отбележим, че САЩ в настоящия исторически момент нямат никакви реални (икономически) причини да враждуват с Русия. Къде по-изгодно ще бъде за янките да сключат с руснаците сделка и да не допускат оформянето на голям евразийски съюз.
Игнорирането на тези очевидни неща при анализа на международната обстановка е невъзможно. Затова няма нищо по-логично от това да предположим наличието на Голяма сделка между Москва и Вашингтон, особено ако към оказаната основна причина прикрепим няколко реални геополитически фактора, натрупали се по време на мандата на Тръмп. Въпреки това, експертната общност предпочита да игнорира въпросните изводи.Законопроектите на наскоро почиталият сенатор или заявленията на Ники Хейли им се струват по-значими. Е, добре.
Може да се поспори, че Тръмповците си идват и отиват, а евроатлантическата солидарност (както и единството на демократичния Запад срещу заплахите на авторитарна Русия) остават. Но този извод днес е неактуален. Вече дори и Европа поема по курс да обособяване на задокеанския съсед, при това във всички сфери. А и трябва да се разбере, че действията на Тръмп не са брътвежите на слабоумно старче, а ясно изградената стратегия на стоящия зад него елит, който можем условно да наричаме „национален американски капитал”.
Именно икономиката диктува подобна политика, а по-точно настоящия глобалистки икономически модел, който доведе до кризата на американската промишленост и инфраструктура, обогатявайки най-вече тази част от елита, която условно може да се нарече „глобални финансисти”. Не случайно преди дни Доналд заяви, че споразумението за създаване на СТО (един от стълбовете на настоящия модел) „е най-лошата търговска сделка, която някога е била правена”. Затова и тръмпизмът на САЩ ще остане задълго.
Да отидем по-далеч:
„В тази нова игра, която започват да разиграват на широките простори на Евразия, Русия, за жалост няма основания уверено да претендира за главна роля. Твърде е ограничен нейният икономически потенциал, твърде скромно място тя заема в системата на налагащата се евразийска взаимна зависимост”.
Да не спорим. Многобройни авторитетни експерти-международните обичат да подчертават слабостта на Русия на фона на другите големи играчи и нейния статут на регионална държава. Няма да спорим и просто ще се съгласим, че Русия засега е още значително по-слаба и от Китай, и от ЕС, и от САЩ. По-слаба икономически. Добре. Но какво предлага авторът в такъв случай?
„Успешното развитие на китайско-германското сътрудничество би било изгодно за Москва, макар и само по причината, че подобно сътрудничество е единствената възможност Вашингтон да се лиши от настоящия му монопол при определянето на базовите правила на играта в световната икономика. Особени надежди за възстановяването на отношенията с Вашингтон в обозрима перспектива Москва няма и докато правилата се определят от САЩ, Русия ще бъде последователно изтласквана на периферията на световната икономика. Затова е лесно да се предположи, че Москва с ентусиазъм би се присъединила към изграждането на оста „Берлин-Пекин”, опитвайки се да я превърне в пълноценен равностранен триъгълник”.
Ето нещо съвсем интересно. Поради това, че със САЩ отношенията са ни лоши и няма надежда в обозрима перспектива” да променим нещата, то трябва да се промъкнем в потенциалния съюз между Германия и Китай. Това щяло да лиши американците от настоящата им глобална икономическа диктатура.
На първо място Вашингтон буквално през целия мандат на президента Тръмп е зает именно с това да разрушава „основните правила на играта в световната икономика”. Със своите ръце, или, както ние вече отбелязахме, тези правила с времето са станали причината за дълбоката криза в самите САЩ (и причина за възхода на прекия конкурент Китай). Под удари е подложена и настоящата доларова хегемония Тръмп е готов да се откаже и от нея.
А на второ място, не изглежда ли странно признаването на слабостта на Русия на фона на Германия и Китай и изведнъж да ѝ се предлага да се присъедини към тази „голяма двойка”? Няма ли да ни задуши в своите тесни обятия?
Авторът признава подобен вариант за развитие, виждайки за Русия основната опасност в това, че може да стане „трето колело” в китайско-германския съюз”. Но за да се избегне това той предлага „в този съюз да се внесат нейните уникални сравнителни преимущества. Които не трябва да се „ограничават с особеното географско положение на Русия – вариантите на китайско-германският транзит може да се намерят много на брой и не всички минават през руска територия”. Какво в такъв случай трябва да привнесем, ако търговско-транспортните коридори не са най-важното и Пекин с Берлин могат лесно да си заобиколят (а те, значи, ще ни заобиколят)? Вариантите са няколко:
Тристранни проекти за развитието на Балканите, в Централна Азия и в Афганистан
Въпросите за миграцията
Профилактика на политическия радикализъм
Предизвикателствата, свързани с новите технологии.
Прелест нали? Всъщност ни призовават да излезем на страната на Китай и ЕС в тяхното настъпващо противопоставяне със САЩ. При това нашата слабост и предизвиканите от нея рискове се осъзнават в пълна степен. Но за да ги нивелираме ни предлагат… Не, не да станем основният евразийски логистичен хъб, свързващ частите на света и затова притежаващ ключовата роля дори при относително слаба икономика.
Не. На нас ни предлагат програма, която еднозначно ще постави Русия, ако не на равнище „третият е излишен”, то някъде там. Германия и Китай ще изграждат мощно икономическо и технологическо партньорство, а ние ще гаснем в тяхната сянка, предлагайки своята помощ в борбата срещу международния тероризъм. И да развиваме Балканите и Централна Азия. Но затова пък срещу САЩ!
На много наши патриоти подобен вариант, впрочем, ще им се хареса. А на мене не. Обръщам внимание на ключовата фраза: „вариантите на китайско-германския транзит могат да се намерят много на брой и не всички те минават през руска територия”. Ето и че се връщаме там, откъдето започнахме. Инициативата „Един пояс – един път”, свързваща Пекин и Берлин, може да се размине и без Русия. И за нас това ще бъде стратегическо поражение, което фактически ще постави кръст на глобалните претенции на Кремъл, което ще бъде бавна смърт за страната, защото в такъв случай правилата на икономическото развитие ще се диктуват от нашите „партньори”. Но те не са толкова ужасни, колкото САЩ, нали? Така е, така е. И Китай, и ЕС спят и и сънуват как Русия ще застане с тях в един икономически ред.
Според мен за нашата възраждаща се империя е значително по-изгодна съвсем различна стратегия (и изглежда, че Москва се придържа именно към нея): в никакъв случай да не се месим на чиято и да е страна в битката на гигантите, а спокойно да я наблюдаваме в неутрален (понякога и полунеутрален) статут. Помагайки на тези, които губят и сдържайки тези, които печелят. И в никакъв случай да не помагаме на победата на Китай над САЩ, а значи и за формирането на китайско-германския икономически съюз. Най-малко сега това ни е неизгодно. А търговският път от Китай към Европа само през наша територия. Под наш контрол. С наша основна роля.
Послепис: Авторът експерт е прекрасен:
„Към това трябва да се добави, че разрушението на съвременния либерален икономически ред, защитата на който ще стане основа за китайско-германското сближаване, изобщо не е в интерес на Русия. Въпреки това, че терминът „либерализъм” да е придобил през последните години у нас силно изразен негативен оттенък. Москва, както и всеки друг участник в международната икономическа система, може да има много справедливи претенции към конкретните аспекти на този световен ред.
Но триумфът на протекционизма, отказа от многостранността, залезът на универсалните международни икономически организации и разделянето на света на противостоящи си взаимно търговски блокове никак няма да облекчи задачата за интегрирането на Русия в световната икономика и няма да ускори икономическото модернизиране на страната”.
Имаме забележителни експерти, според които глобализмът е върхът!