100 години след Октомврийската революция можем да направим едно заключение – комунисти няма. Това не се отнася за света като цяло, а по-точно за България в границите на Европа. Всъщност, това се отнася за цяла Европа.
Замислете се – кога последно сте виждали комунист? Не става въпрос за пенсионер-привърженик на ниновистката соцпартия или русофил, не става въпрос и за атакист, който не знае какво значи патриотизъм или за сталинистки хардлайнер, който не знае какво значи комунизъм. Истински комунист – като онези борци за работническа власт, воювайки срещу класовия враг, основни врагове на социалдемократическата червена буржоазия – няма. Още по тази тема друг път.
Днес въпросът е друг – какви са съвременните левичари (не социалисти, а левичари) и имат ли те почва у нас? В съвременната история, в периода след краха на Съветския съюз, съществуват 3 разновидности на левичарството:
Неолевичарство (неолевизъм) – това са нашите западно-ориентирани „другари“, преобладаващи в европейската свободна от комунисти зона. Те се появяват малко след края на Втората световна война, антитоталитаристи, троцкисти, социалдемократи и прочее. Важно е да се отбележи, че към тази категория спадат и либералите (поне в Европа и САЩ). Цялата тази разновидност на лявото движение има 3 основи – права на хомосексуалисти и жени, права на малцинства и виене против т.нар. фашизъм, чието определение така и не се разбира. След 1989 г. тези „другари“ приватизираха лявото пространство с подкрепата на обикновение хора. Те съществуват и досега, чупят, трошат, палят коли и правят други ексцесии под името „Антифа“ – наричат се анархисти, борци за социална справедливост (SJW), антифашисти, „комунисти“ и други думи, които нямат нищо общо с тях. Основно се финансират от Сорос, „Отворено общество“, „Америка за България“, други филантропски фондацийки и други елити.
Втората разновидност са китайските комунисти. Това е т.нар. „социализъм с китайски характеристики“, който започва някъде към края на управлението на Мао Цзедун, доразвива се от Дън Сияопин и тепърва започва да процъфтява някъде към наши дни. Основното е, че това е държавен социализъм с пазарни елементи и затова се нарича пазарен социализъм. Не е напълно държавен контрол върху абсолютно всички като миналите тоталитарни държави в Източния блок, но не е и пълна диктатура на пазара като нашата свидна, мила Родина. Същият този социализъм се поддържа от останалите соцдържави – Куба, Виетнам и Лаос или може би Китай поддържа останалите… Не знам.
Третата категория е най-странна и същевременно най-стара. Тя се появява около Руската революция и обединява основно дворяните и царистите, които осъзнават, че болшевиките са единствената спасителна сила за Велика Русия. Те се наричат „националболшевики“ и ако това не звучи достатъчно странно, те се идентифицират по следния начин – политически са крайнодесни, икономически са крайнолеви. И ако това не е достатъчен бъркоч, те използват следния символ – представете си нацисткото знаме, само че вместо свастика има сърп и чук. Доста интересно движенийце, не мислите ли?
Днес имаме избор като леви хора – какво движение ще бъдем?
Либерално-социалдемократическо-червено-буржоазно, защитаващо хомосексуалисти и малцинства?
Всички да станем членове на Китайската комунистическа партия?
Или да станем националболшевишко-криптонацистко-крайнорусофилско-сталинобоготворящо движение?
Даже и идеологът на националболшевизма, Александър Дугин, (който е съветник на Путин, само казвам) лично е разказвал как е ходил да плюе на мавзолея на Ленин през 80-те, а сега разбрал, че било грешка. Този човек е идеолог на евразийството, разровете се из Интернет и ще научите интересни неща за него.
Националболшевизмът е обединение на почервенелите империалисти, което е нещо като обратното на нашите демократи. Те са единствените, които успяват да се аргументират в защита на Октомврийската революция и да съчетаят сталиниския социализъм и царския шовинизъм. Тази група е относително най-младата ляворадикална организация, все пак е само на около век. Националболшевиките нямат ресурса на социалдемократическите и либерални партии и все пак продължават да съществуват. Даже тепърва излизат на бял свят – самото управление на Малорусия (Обединението на Донецката и Луганската народни републики) е националболшевишко, направете проучване, такова е.
Като заключение искам да отбележа само едно: тази група не е за подценяване. Веднага давам пример – официално има общо 3 забранени партии в Русия: Комунистическата партия на Съветския съюз (забранена от Борис Елцин през 1991 г.), Хизб ут-Тахрир (международна ислямистка организация, обвързана с терористите в Чечня) и Националболшевишката партия на Едуард Лимонов (пререгистрирана като „Другата Русия“). Като знаем колко крайнодесни и нацистки партии има в Русия, защо точно другарите-националболшевики са забранени? Едва ли нещо безобидно може да бъде забранено.
