През последните два месеца от началото на 2020 г. светът най-малко два пъти се наклони към ръба на мащабна военна конфронтация с участието на ядрени сили, която заплашва да се превърне в нещо по-сериозно и опасно от обикновен регионален конфликт. И тази заплаха остава повече от актуална.
Близкият изток стана основният възел на противоречия. През първите две десетилетия на третото хилядолетие този регион застана в челните места на глобалната конфронтация. След като светът стана еднополюсен с разрушаването на Съветския съюз, глобалният хегемон започна открита намеса в тази богата на въглеводороди част на източното полукълбо.
Под открито лъжливия и фалшифициран предлог „активистите на демокрацията“ окупираха Ирак, свалиха и екзекутираха легитимния президент Саддам Хюсеин, превръщайки страната в разсадник на тероризма, в огнище на хаос и нестабилност, които се съхраняват и до днес. Това обаче не беше достатъчно за американците и скоро последва вълна от така наречените „цветни революции“, които взривиха най-токсичните за Вашингтон страни от Близкия изток.
Най-засегнати от „Арабската пролет“ бяха Либия и Сирия. И двете страни загубиха своята териториална цялост и потънаха в разрушителния мрак на ожесточени граждански войни, които девет години по-късно са все още далеч от края си.
Турският гамбит в Сирия
Сирия остава най-проблемният плацдарм както в глобалната, така и в регионалната конфронтация. С пряката подкрепа на Руската федерация президентът Башар ал Асад успя да защити суверенитета, да разгроми ИДИЛ, който беше подхранван от американците сред най-радикалните последователи на нетрадиционния ислям и да възстанови законността и реда в по-голямата част от Сирия. Днес северозападната провинция Идлиб остава единственият бастион на антиправителствените радикални групировки. Ключовата пречка за пълното му освобождение от терористите остава позицията на Турция, която на всяка цена се опитва да запази влиянието си в региона и за целта извърши военно нахлуване в Сирия.
През септември 2018 г. Москва и Анкара постигнаха споразумение за създаване на зона за деескалация в Идлиб. Ключовите му условия бяха изтеглянето на войските, деблокирането на стратегическата магистрала М-5 Дамаск-Алепо и отделянето на агнетата от вълците. Под «агнета» да се разбират «умерените» протурски въоръжени групировки, а терминът «вълци» в случая се отнася предимно за международната терористична групировка «Хаят Тахрир ал Шам», която контролира по-голямата част от провинцията. Тези условия обаче не бяха изпълнени от турската страна. Освен това радикалните ислямисти продължиха атаките си, атакувайки с дронове и ракети, включително руската въздушна база Хмеймим в съседна Латакия. Всичко това породи серия от настъпателни операции на сирийската армия, по време на които южната и югоизточната част на провинция Идлиб бяха изчистени от терористите. Турското ръководство, вместо да допринесе за прилагането на Сочинските споразумения, напълно застана на страната терористите и изпрати войските си в битка срещу сирийската армия.
На 20 февруари 2020 г. турските военни удариха сирийците, принуждавайки ги да прекратят атаката срещу Идлиб и да се оттеглят от наскоро освободените селища Нейраб и Серакиб. В същото време стратегическата магистрала М-5 отново беше прекъсната, която според условията на сделката от Сочи трябваше да бъде напълно деблокирана. След падането на Серакиб на 27 февруари сирийските (според други източници, руски) самолети нанесоха мощен удар по турския военен конвой, който незаконно нахлу в Сирия.
Според официалните, очевидно занижени данни на Анкара, 33 турски войници станаха жертва на въздушния удар. Тежките загуби на турските военни станаха причината за свикването от президента на Турция Ердоган на спешно заседание на Съвета за сигурност, на което се обсъди възможността за пълномащабни военни действия срещу Сирия, което автоматично означава война с Русия. В крайна сметка всичко се ограничи до поредица от гръмки изявления, както и с нанасянето от страна на Турция на атаки срещу сирийските военни обекти, в резултат на което подчинените на Ердоган обявиха за унищожаването на повече от 300 военни от Сирийската арабска армия и няколко десетки военни машини.
Междувременно ситуацията в сирийската провинция Идлиб остава напрегната. Очаква се Ердоган да пристигне в Москва на 5 март, където ще се проведат преговори за деескалиране на ситуацията. Сега турският президент се опитва да укрепи позициите си и да привлече подкрепата на партньорите от НАТО. Вярно е, че прави това много безобразно и дори чрез метода на открито изнудване. В телефонен разговор с френския президент Еманюел Макрон Ердоган намекна за отварянето на границите със страните от ЕС за сирийските бежанци, което би могло да доведе до ново утежняване на миграционната криза в Европа и в резултат на това до засилване на дезинтеграционните процеси в ЕС. Имайки предвид, че в самата Турция има около 4 милиона сирийски бежанци и още 1,5 милиона в граничните сирийски територии, контролирани от Анкара и турските ислямистки групировки, а и от факта, че много от „бежанците“ изобщо не са безобидни жени с деца и възрастни хора, а такива, които са тренирани и са участвали в боевете, които са привърженици на ИДИЛ и други радикални ислямистки терористични групировки, заплахата за европейската сигурност е повече от очевидна.
Но дали Париж, Берлин и Брюксел ще се хванат на въдицата на самонадеяния турски «султан»? Или ще се ограничат до традиционните устни опасения и присъди срещу официален Дамаск и Москва?
В Европа, разбира се, са заинтересовани конфликтът в Идлиб да приключи скоро.
И да завърши така, че потокът от бежанци от изток да не отмие крехките граници на западния свят. Но в същото време Европа няма никакви илюзии спрямо турския президент, който многократно нарушава всички споразумения и прибягва до изнудване.
Освен това значителна част от политическите елити на страните от ЕС, меко казано, се отнасят твърде отрицателно спрямо позицията на Турция по кюрдския, арменския и някои други въпроси. Съответно вероятността от консолидирана подкрепа от страна на Европа за Турция клони към нула.
Що се отнася до САЩ, те несъмнено са основният изгодополучател от евентуален конфликт между Турция и Русия. Русия е готова да положи всички усилия подобен конфликт да не се развихри.
Американците едва ли са готови да забравят и да простят на Ердоган закупуването на С-400 вместо «Пейтриът», пускането на Турски поток, опитите за изгонване на американците от въздушната база Инджирлик и прекомерната независимост при провеждането на военните операции срещу кюрдите.
Неслучайно директорът на Евразийския център при Атлантическия съвет и бивш посланик на САЩ в Украйна Джон Хербст нарече политиката на Ердоган в Сирия „мошеническа“ и проблем за западните страни. Той също открито заяви, че САЩ и НАТО няма да помогнат на Анкара в случай на конфликт с Русия.
„Ударите по турската армия в Идлиб подчертаха изолацията на Турция в резултат на меркантилната политика на Ердоган. Той трябваше да разбере, че Москва ще му се противопостави в Сирия, ако турските войски бъдат пречка за завоеванията на Асад. Той трябваше да разбере, че НАТО няма да го подкрепи в Сирия, ако неговата мошеническа политики доведе до конфронтация. Той също трябваше да знае, че закупуването на ракетната система С-400 не би позволило на Вашингтон да подкрепи Турция в тази криза“, каза Хербст.
А и самият Ердоган трябваше перфектно да знае какво означава американската подкрепа на практика и каква разплата ще последва за нея. Преди три години и половина той почти претърпя съдбата на Кадафи, когато превратът, организиран от ориентирани към САЩ военни, беше на крачка от успех. Ердоган успя да го смаже в последния момент, до голяма степен благодарение на помощта от Москва. И това въпреки факта, че отношенията между Русия и Турция по време на юлския преврат през 2016 г. не бяха в най-добрия си период, след като турския изтребител свали руския бомбардировач Су-24М над Латакия и коварното убийство на Олег Пешков.
Участието във войната със Сирия (и съответно с Русия) и още повече военното поражение на Турция, както и икономическите загуби поради възможните санкции от страна на Русия (сезонът на ваканциите не е далеч и евентуалното намаляване на потока от руски туристи, което очевидно няма да допринесе за ръста на популярност на турския президент) може да бъде много съблазнителен повод този път упорития Ердоган да бъде премахнат и на негово място да бъде поставена послушна американска марионетка.
Ако това се случи, този път просто няма да има кой да спаси турския президент.
Представители на турската патриотична партия Ватан («Родина») също обявиха за заплахата от подобен сценарий. Според нейните представители САЩ и Израел провокират Турция за война със Сирия, като по този начин вкарват Ердоган в капан и изтласкват Анкара от нейните стратегически съюзници — Русия, Иран, Ирак и Китай.
Ще успее ли Ердоган да загърби своите пан-тюркски амбиции, това ще покажат предстоящите преговори в Москва.
Кремъл отново оставя възможността за своя турски „партньор“ да спаси лицето си, макар и с цената на постепенното възстановяване на сирийския контрол над Идлиб.
Политическата инициатива вече не е на страната на Ердоган, а военният късмет, както знаете, е нещо много променливо .
