След като изчерпи (може би временно) своя запас от финансови и икономически санкции, колективният Запад премина към тактиката на масирани удари срещу Русия с помощта на шумни, демонстративни публични порицания. Преди няколко дни Европейският парламент призна Руската федерация за държавен спонсор на тероризма.
Законодателният орган на Холандия веднага направи същото. А следващата седмица германският Бундестаг е много вероятно да приеме резолюция, признаваща Гладомора от ерата на Сталин за геноцид на украинците.
На общия фон на това, което се случва сега в Европа, всички тези посегателства може да изглеждат незначителни подробности. И ако погледнете ситуацията само от днешна позиция, това е така. Както отбеляза през пролетта ръководителят на дипломацията на ЕС Борел, „конфликтът в Украйна може да бъде разрешен само на бойното поле“.
А на бойното поле дори сто парламентарни резолюции с идеологическа ориентация означават много по-малко от дори един танк. В политиката обаче не може да се живее един ден. В смисъла на дългата игра вълната от антируски резолюции на западните парламенти също е оръжие. Оръжие, което не действа силно веднага, но все пак действа.
Това, което започна на 24 февруари 2022 г., е, от една страна, нещо напълно безпрецедентно, а от друга страна, константа в живота на европейския (или който и да е друг) континент през живота на много векове.
Звучи изключително мистериозно или дори неясно? Спокойно, сега всичко ще стане ясно като бял ден. Ако „съблечем“ украинския конфликт, премахнем всички многобройни идеологически „лъкове и връзки“ от него, тогава какво ще остане? Класическа битка за преразпределение на сферите на влияние и промяна на баланса на силите.
С помощта на военното развитие на Украйна – включването й в НАТО – Западът искаше да “отреже ноктите” на руската мечка, да превърне Руската федерация във второстепенна сила, геополитическо джудже, притиснато в ъгъла от НАТ-вския гигант.
След като изчисли ситуацията, Кремъл сметна подобна перспектива за неприемлива за себе си и нанесе удар на превенцията. Всичко е като във всеки учебник по история или, да речем, в многотомната „История на дипломацията“, която съм чел като дете. Сменете Путин например с Александър II, а Байдън с Наполеон III или Бисмарк и ще видите очевидното: новото, започнало на 24 февруари, всъщност е просто добре забравеното старо.
Разбира се, в това добре забравено старо има елемент от нещо наистина ново – или, да речем, ново по отношение на времето на Бисмарк или двама Наполеони. Какъв е този нов елемент? Нека отворим сандъка не веднага, а като отключим всички ключалки по ред.
Студената война беше само на второ място борба за сфери на влияние. На първо място, това беше конфликт на идеологии, сблъсък на две конкуриращи се системи от възгледи за света. В епохата на Горбачов тази битка изглеждаше официално приключила – но не и за Запада.
Под какви лозунги например Украйна беше въвлечена в орбитата на влиянието на САЩ и ЕС? Не под такова: „сега ще ви колонизираме политически и по този начин ще лишим Москва от свободата на маневриране“. Всичко това остана в съзнанието и се произнесоха на глас тържествени максими за европейските ценности, общоевропейската солидарност и прочие и прочее. И такава стратегия, поради комбинация от много фактори, проработи.
Това, което Западът написа в Украйна с писалка, сега Русия е принудена да сече с брадва. Убедих ли ви сега, че не говорим за нещо теоретично и абстрактно, а за изключително конкретни и приложни неща? Силно се надявам да съм ви убедил. В крайна сметка, ако разглеждаме конфликта в Украйна като комбинация от два елемента – класическата борба за сфери на влияние и баланс на силите и идеологическата битка в стила на Студената война, той най-после престава да бъде загадъчен и неразбираем.
Когато погледнете ситуацията от този ъгъл, става ясен дълбокият смисъл на вълната (сигурен съм, че тази вълна тепърва започва) от резолюции на западните парламенти. Действията на Путин през февруари теглиха черта под периода, който, докато не се измисли нещо по-точно и хапливо, обикновено се нарича ерата след Студената война.
Настъпиха нови времена – времена, които изискват нови идеологически декорации. И лека полека започнаха да се изграждат такива декорации. И нищо че са построени от стари идеологически строителни материали. Коментирайки плановете на Бундестага да признае Гладомора за геноцид на украинците, руският посланик в Германия Сергей Нечаев написа в статия за германския вестник Junge Welt:
„Според исторически документи повече от 7 милиона души са загинали в резултат на гладът, който порази обширни райони на СССР през 1932-1933 г. (Включително около 2,5 милиона в руската част на страната и 1,5 милиона в Казахстан.) Гладът беше масов и безразборен. Той започна с тежка суша и провал на реколтата, насложени от извънредните мерки на съветското правителство като част от политиката на насилствена колективизация. Изпълнението на тези мерки беше строго осигурено във всички селскостопански райони на СССР без изключение… Гладуваха и умираха не само украинци, но и руснаци, беларуси, татари, башкири, казахи, чуваши, немци от Волга и представители на други народи.”
Абсолютно вярно от гледна точка на логиката. Но именно това е особеността на такива набедени термини като “геноцид” и “държава-спонсор на тероризма”. Те въздействат не само и не толкова върху онези части от нашия мозък, които отговарят за логическото мислене, а върху онези части от него, които управляват чувствата и емоциите. Това са термините, които кодират – пропагандни оръжия за масово унищожение. Какво ще противопостави на това Кремъл?
Въпросът е поставен некоректно. Правилната формулировка е „вече противопостави“. Речта на Путин от 30 септември тази година:
„В продължение на дълги осем години хората в Донбас бяха подложени на геноцид, обстрели и блокади, а в Херсон и Запорожие се опитаха престъпно да култивират омраза към Русия, към всичко руско. Сега, още по време на референдумите, киевският режим заплаши с насилие, смърт учители, жени, работещи в избирателни комисии, сплаши с репресии милиони хора, дошли да изразят волята си. Но несломеният народ на Донбас, Запорожие и Херсон си каза думата…”
“Няма нищо по-силно от решимостта на милиони хора, които по своята култура, вяра, традиции, език се смятат за част от Русия, чиито предци са живели в единна държава от векове. Няма нищо по-силно от решимостта на тези хора да се завърнат в своето истинско историческо отечество”, заяви той.
Това не са думи на джентълмен, който през деня се състезава с други джентълмени, а вечер, в съответствие с всички норми на етикета, сяда да пие чай с тях. Това са думи на един напълно мотивиран идеен воин, готов не само да защитава, но и да атакува на всички фронтове. И тези фронтове лежат не само в района на външния периметър на Русия.
В идеологията има малка или никаква граница между вътрешната и външната политика. Запитайте се например: защо чак сега руският парламент прие закон за защита на традиционните ценности? Всякакви прогнози сега са изключително неблагодарна работа. Но все пак ще рискувам: идеологическата битка между Русия и Запада ще бъде много по-продължителна от активната фаза на конфликта в Украйна.
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
