Общество, в което правилата се превръщат в инструмент за репресия и присвояване на повече власт също е джунгла. Само че не стихийна, а структурирана джунгла.
Следният текст е публикуван в сайта на професор Николай Слатински:
Всеки от нас непрекъснато се спъва в какви ли не ежедневни аномалии. Стана нещо с обществото ни, държавата очевидно и очевадно губи своя европейски облик, действителността постоянно ни дава примери за израждане на отношенията, за деструктивни процеси, за вървене в сбъркана посока.
Въпросът е именно в това – зад конкретните случаи на безобразия и социални перверзии да се види общата картина, да се сглоби целият пъзел на ставащото в нашата страна.
Тези дни се натъкнах на фрапиращо игнориране на установените правила. Разговарях с хора, потърпевши от това игнориране. И се шокирах как те са затънали до шии в конкретната ситуация и търсят конкретни обяснения за конкретния случай.
Както обикновено – варим се в собствен сок в собствения казан и не виждаме нищо повече от собствените си неволи и по-далеч от собствения си нос.
Така е, защото хората ги боли именно от конкретно случилото се. Но то е само поредна индикация за далеч по-масово и честно срещано явление. И това, което тези хора преживяват е частица от обща и засилваща се закономерност.
Докато се фокусираме върху отделния случай, няма как да видим общата картина…
Докато се взираме в отделния симптом, няма как да видим развиващата се и задълбочаваща се болест…
Социолозите често говорят за социална структура и социални агенти. Ще бъда кратък, без да се разпростирам точно тук и точно сега.
Едни социолози изучават структурата и разполагат агентите вътре в нея – като поведение, като възможности за избор. Сиреч, каквато структурата, такива и агентите.
Други социолози изучават агентите и извличат структурата от техните действия и цели. Сиреч, каквито агентите, такава и структурата.
Но погледът на изследователя може да бъде насочен не към структурата и/или агентите, а към правилата. И тогава структурите обезпечават спазването на правилата, а агентите действат в съгласие с тези правила…
Социализмът бе наложил много ясни, твърди, статични и ограничаващи правила – идеологизирани, базирани на апокалиптична нелепост – една партия, една политическа вяра, един философски обяснителен механизъм, едно възможно, а всъщност недостижимо и непостижимо бъдеще като отложено щастие – може сега да се мъчим, да не ни е всичко наред, да сме изпреварвани от Запада, но някога, след 20 или 50 години ще живеем при комунизма.
Поради абсурдността на „плънката“ (идеологическа, догматична), осмисляща тези правила, трябваше да има силни и силови структури, които да обезпечават съблюдаването на правилата. А агентите трябваше да се приспособяват към отчасти абсурдните правила, постоянно търсейки [втори] начини да минимизират несгодите от тях или да ги заобикалят без да предизвикват към санкции структурите, обезпечаващи спазването на правилата.
Абсурдни или не, правилата на социализма бяха правила, при това достатъчно ясни. Хората свикваха с тях, приспособяваха се към тях, а това пък позволяваше на институциите, бдящи за тези правила да разхлабват възела, да стават по-малко репресивни.
Заради абсурдната плънка, заложена в тези правила, беше неизбежно постепенно да се възцари общ цинизъм и всеобщо лицемерие. Ние помним цинизма и лицемерието на късния соц – спазваме правилата, като си даваме сметка, че те са базирани на принципи, които са невъзможни и все по-демодирани, изветряващи, изпразвани от съдържание. Това ни позволяваше да снижаваме жестокостта на режима, да понижаваме неговата строгост. И си живеехме в един перманентен цинизъм, в едно постоянно лицемерие, създавайки илюзията в режима да смята и да вярва, че обществото има доверие в него, а той пък ни се „отплащаше“ със снижаваща се репресивност.
Макар да имаше общ цинизъм и всеобщо лицемерие при късния соц, не можеше да се отрече съществуването на правила – задължителни за обикновените хора и донякъде ограничителни за приближените на властта. Само малка прослойка висши партийни функционери бяха над тези правила и извън тях, но, включвайки се в общия цинизъм и всеобщото лицемерие на системата, те държаха обществото да смята, че тези правила важат и за тях. А то пък се правеше, че смята така, но ясно разбираше, че в цената на това режимът да е по-малко репресивен е най-висшите му представители да са извън общите правила.
Отново да обърна внимание върху правилата. Може всичко да се говори за соца и особено за късния соц.
Да, той бе обречена система, която загуби историческото съревнование със Запада и бе захвърлен на бунището на Историята, но не може в никакъв случай де се отрече, че при него имаше правила! Имаше структури, следящи за съблюдаването на тези правила и агентите, т.е. хората, социалните дейци и актьори трябваше да спазват тези правила.
Не е възможно да има Общество без правила. Обществото без правила е джунгла.
В този смисъл логиката е:
Каквито правилата, такива и социалните структури, и социалните агенти.
Преходът у нас дойде всъщност с какво – с промяната на правилата. За качествено новите правила трябваше да се създадат качествено нови структури, които да обезпечават тяхното спазване и да се промени качествено поведението на агентите, т.е. на хората. Оказа се, че структурите могат да се променят далеч по-лесно, но хората, обществото – те си останаха същите или поне далеч по-трудно можеха и искаха да си променят поведението.
Да, в сила е пак вечната логика на Обществото:
Каквито правилата, такива и структурите, и агентите.
Но ако агентите не искат, не желаят, не могат или не са в състояние да спазват правилата, то тогава те изпразват от съдържание тези правила и изкривяват като функциониране структурите, обезпечаващи тяхното съблюдаване.
Ето това е част от обяснението на случващото с в България през последните десетина години най-вече.
Говоря за последните десетина години най-вече, защото това е периодът, през който започна постепенно и с нарастваща сила да се върши отказ от спазването на правилата!
Докъм 2007 година (годината е донякъде условна), съществуваше общо и всеобщо разбиране, че това са правилата и дори нарушаването на правилата трябваше да бъде чрез създаване на видимост за тяхното спазване. При демокрацията това също е възможно. Най-прост пример – казано е Лош закон, но закон! Следователно приемаш лош закон (което е на практика нарушаване на правилата) и после наказваш за неговото неспазване (което е на практика спазване на правилата).
Мога да дам още много примери в този дух.
След 2007 г. (условно) и с все по-нарастваща сила, започна поведение от върховете на държавната власт и разпростиращо се все по-надолу в обществото, на отказ от спазване на правилата!
Все повече хора, най-напред големи властници, после и не толкова големи, а с годините и все повече т.нар. обикновени хора, започнаха просто да игнорират правилата. Чрез институциите, персоните облечени с някаква власт или някакви ръководни функции, си обезпечаваха безнаказаност за неспазването на правилата. Завъртя се спиралата:
Не спазване на правилата – употреба на институциите за безнаказаност – още по-голямо неспазване на правилата!
Правилата се превърнаха в инструмент за репресия и присвояване на повече власт!
Какво искам да кажа?
Ами това, че правилата започват да се прилагат избирателно и все по-избирателно. Когато те са в наша полза, ние ги прилагаме и наказваме нашите опоненти, противници, просто неугодни хора за това, че не ги спазват. А когато правилата не са в наша полза, ние просто не ги спазваме, уверени в това, че институциите, бдящи за тяхното спазване няма да ни направят нищо.
Общество, в което правилата се превръщат в инструмент за репресия и присвояване на повече власт също е джунгла. Само че не стихийна, а структурирана джунгла.
В стихийната джунгла, която само на пръв поглед е стихийна, има поддържане на динамично съотношение на хищници и жертви (напр. вълци и зайци) – хищниците (вълците) стават повече, съответно жертвите (зайците) им намаляват; но когато жертвите им (зайците) паднат под критичен минимум, започва намаляване на хищниците (вълците) и съответно нарастване на жертвите (зайците); и когато жертвите (зайците) станат прекалено много, започва от своя страна нарастване на хищниците (вълците). Така статуквото е всъщност динамично и самоподържащо се.
Докато в структурираната джунгла хищниците не получават повече, отколкото жертвите, а получават всичко. Хищниците безнаказано започват да изяждат жертвите, докато накрая животът на джунглата като джунгла замира напълно, защото жертвите престават да се борят за оцеляването си.
Кога жертвите престават да се борят за оцеляването си? Ами в два случая:
Първият е когато и да се борят, все едно абсолютно гарантирано ще бъдат изядени. Тогава те лягат на социалното дъно и умират, сиреч чакат пасивно и обречено да бъдат изядени.
Вторият случай е като те съзнателно и доброволно се превръщат в храна на хищниците, за сметка на това, че хищниците ги охраняват и се хранят планирано и целенасочено с тях. Т.е. когато жертвите станат стадо.
Картината днес на българското общество може да се нарисува с няколко щриха. Тя е проста и ясна.
В нашето общество правилата не са условието за съществуването ни като общество, така че в съгласие с това условие да има структури, които обезпечават правилата, а агентите, т.е. хората да спазват тези правила.
В нашето общество правилата са инструмент за репресия и присвояване на повече власт!
Именно затова ние наблюдаваме това, което наблюдаваме практически навсякъде:
Правилата се спазват избирателно – ако са в наша полза. И правилата не се спазват изобщо – ако са в наша вреда.
Правилата важат, ако един властник на държавно или общинско ниво, съответно един ръководител на институция може да ги използва в своя полза, за налагане на свое решение и за наказване за неспазването на това решение.
Правилата не важат, ако те пречат на един властник на държавно или общинско ниво, съответно един ръководител на институция при налагането на своето решение.
Един властник или ръководител използва правилата – ако са в негова изгода – като тояга, като сопа, за да наложи с тях гърбовете на своите подчинени. А ако не са в негова изгода, той просто взима една административна тояга, дисциплинарна сопа и налага с тях гърбовете на своите подчинени.
В България на всички нива важи днес Правилото:
Правилата се спазват само ако са в наша изгода! Ако не са в наша изгода, правилата не се спазват!
Всеки властник и ръководител у нас в сферата на своите властови и ръководни функции може да каже Правилата – това съм аз!
Когато правилата са такива, те започват по максимата:
Каквито са правилата, такива са структурите и агентите…
да деформират и израждат и структурите, и агентите.
Така се деформират и израждат структурите, сиреч институциите не си вършат работата, а се ослушват и оглеждат дали и как да реагират, седят като кучета на задните си лапки и с предни лапки в слугинска поза чакат указания от властиамище и властдържащите. Те вместо да пазят стадото от външни врагове и изедници, всъщност го държат покорно и послушно.
Така се деформират и израждат агентите, сиреч хората. Хората, които са обикновени, стават все по-обикновени и безгласни, по-пасивни и апатични, по-обезверени и обречени. Хората, облечени с някаква власт или някакви ръководни функции, стават все по-безскрупулни и деспотични към тези под тях и по-безгръбначни и угоднически към тези над тях.
В резултат на това у обикновените хора се убиват таланти, кадърности, способности, честности, етичносит, порядъчности (освен ако тези хора не емигрират като евакуация от страната ни).
В същото време, в резултат на това при хората, облечени с власт или някакви ръководни функции, се извършва една постоянна и целенасочена селекция – успяват и преуспяват, пробиват и се катерят нагоре все по-посредствени и все по-некадърни, все по-агресивни и все по-арогантни, все по-жестоки и все по-коравосърдечни, все по-безпардонни и все по-брутални същества.
Те действат дилетантски и волунтаристки, плодят хаос и анархия, съсипват работещи процеси и дейности, структури и органи, предизвикват масов страх и всеобхватна паника, разправят се грубо с несъгласните и се обграждат нелепо с послушковци. на тях като апендикс им е отстранено по оперативен път чувството за самокритичност и като сливици са им изрязани способността за съмнение в това, което правят и усещането за отговорност за последиците от това, което правят.
Нима не виждаме как в резултат на тази селекция практически навсякъде – в икономиката и финансите, в здравеопазването и социалните дейности, в науката и образованието, в културата и спорта, в сигурността и отбраната, в религията и екологията, навсякъде, навсякъде, навсякъде – „отдолу“, в резервоарите от личности и таланти, от знаещи и можещи, от експерти и професионалисти, от честни и почтени – има хиляди, даже десетки хиляди нормални и способни човеци, трудолюбиви и етични личности. А като се върви по йерархията „нагоре“, от едно ниво нататък се забелязва и с невъоръжено око анормално и изключително масово струпване на деформирани и деградиращи персони.
Защо е така, защо са такива последствията от този (не)естествен подбор?!
Как е възможно това?
Ами възможно е! Отговорът или един от много достоверните отговори е имнно този, който давам аз.
У нас правилата се превърнаха в инструмент за репресия и присвояване на повече власт!
В резултат на това адски тревожно и катастрофично опасно явление, както казах, в България на всички нива важи днес Правилото:
Правилата се спазват само ако са в наша изгода! Ако не са в наша изгода, правилата не се спазват!
И именно заради това ние имаме това, което имаме:
Всеки властник и ръководител у нас в сферата на своите властови и ръководни функции може да каже Правилата – това съм аз!
А когато правилата са такива, те започват по максимата:
Каквито са правилата, такива са структурите и агентите… да деформират и израждат и структурите, и агентите.
Което означава, че те деформират и израждат институциите, които трябва да бдят за съблюдаването на правилата.
Но това означава също и, че по този начин се деформират и израждат хората, които трябва да съблюдават тези правила.
Ето така България се деформира и изражда в държава с все по-деформиращи се и израждащи се структури, населявана с все повече все по-деформиращи се и израждащи се хора. При това както с обикновени и все по-обикновени хора, така и с облечени с власт или някакви ръководни фигури хора, под чийто гнет се гънат и под чиято безнаказаност страдат всички останали. Сиреч всички ние.
Навярно така ни се пада. Вероятно сме си го заслужили. Но това може да е обяснение, но не и оправдание, че го допуснахме и че изобщо не желаем да го променим…