Думата „робот“ е използвана за първи път от чешкия писател Карел Чапек в негова пиеса от 1920 г. А понятието „роботика” е въведено от американския писател Айзък Айзимов през петдесетте години на миналия век в сборника му разкази „Аз, роботът”. Роботът е автоматична машина, която може автономно да изпълнява определени задачи с помощта на електронно програмирани инструкции. Чрез своя външен вид и движения роботите често създават усещането, че имат собствени намерения и самостоятелна способност за действие. Те обикновено се използват за изпълнение на задачи, прекалено еднообразни, или опасни за човека. Тези приложения включват почистване на токсични отпадъци, изследване на океаните и космоса, хирургия, минно дело, спасителни операции, въздушни и подводни дронове, търсачи на пехотни и танкови мини и др. Проправят си път и в развлекателната индустрия и домашния бит. Създават се все по-усъвършенствани модели. Човекоподбните вече могат много неща – да пеят, танцуват, дори да се бият. Робота е водонепроницаем, огнеупорен, има феноменална памет. Може всичко като човека и дори повече. Вече има мимика, изразяваща радост, тъга, учудване, дори и гняв. Изпълнява дословно заложените в програмата му инструкции. Инсталиран му е софтуер за самообучение и да време външно ще стане неразличим от нас Но ако човека може да лъже, то робота не умее това. И има един проблем – човешките емоции за него, поне за сега са недостъпни.
Противно на казаното до тук, в момента съществува и обратната тенденция. Превръщането на нормалния човек в робот. Да… ЧИПЪТ, със заложена в обем на лещено зърно огромна информация и възможност да приема и предава на разстояние мозъчни сигнали. Но, ще стигнем и до него. Началото на тенденцията за роботизирането ни е все по-голямата ни зависимост от техниката и дори пристрастеност, особено към компютрите и всички модерни форми за комуникация. Обикновенна гледка по улиците и в автомобилите е хората да разговарят отнесено чрез мобилните си телефони, често с втъкната в ухото миниатюрна слушалка. Преди време родителите и бабите ни щяха да ги помислят за изтървани от психиатрията Това миниатюрно устройство с възможности на компютър и всевъзможни приложения, даващи възможност за включване в информационния поток, както за добро или зло, да бъде проследен, къде се намира притежателят му.
Някои изпадат в истинско паническо разтройство, ако не са ежеминутно „онлайн” и трескаво ровят в джобове и чанти, докато намерят джаджата, настоятелно сигнализираща за връзка, а повечето дори не го изпускат от ръка. Ден след ден, през цялото си активно време човек разговаря, общува, доверява и разкрива себе си чрез смартфона и компютъра. Често, до степен, че вече не може да общува с други хора. Те вече му се струват елементарни. Създава се нов вид отчуждение между хората и последствията могат да бъдат необратими. Особено в нашето динамично и безцеремонно време. Новото време непрекъснато предлага нови ситуации. Поставя човека в нова среда. Но дали този човек може така бързо да се преустрои, да живее по нов начин, с нови ценностни критерии? За сметка на какво става тази адаптация?
Може би всичко започна с това удивително изобретение, с което живеят новите поколения от средата на миналия век насам. Телевизорът! В началото примитивно черно-бял и скромен, а днес дръзко навлязал с нереално кристалния си образ в ежедневието ни и властно налагащ своите правила. Привличащ погледа като магнит. Пускаш разсеяно телевизора, без особено желание да гледаш, а той намира начин да хване погледа и притегли вниманието ти. Да те пипне здравата и да не те пусне часове наред. Какви удивителни полюси на въздействие? Какво съчетание на поразителни крайности?
Телевизорът създава и убива. Изгражда и руши. Сее добро и зло. С еднаква сила и еднакви средства. Милиони хора гостоприемно и доверчиво са го приели в дома си, залоствайки нощем вратите със секретни брави. А на екрана се бият и стрелят в див екстаз убийци. Той въвежда престъпниците в спокойните и тихи домове сред децата, ококорили очички в него. Убийците минават през всички секретни ключалки и от екрана стрелят в детските души. Пийпълометричните изследвания показват интереса към конкретните предавания. Най висок е в така наречения „праймтайм” – между 19 и 21 ч. изпълнен с новинарски емисии и естествено бекрайни реклами. Но да оставим търговските реклами. Те са най-дребния, макар и дразнещ детайл. По страшно е съчетанието на това блестящо техническо чудо с алчната жажда за печалби. С властта на политици, банки и монополи.
С безскрупулните сделки на гърба на народа. От екрана тече и ни бомбардира непрекъсната политическа пропаганда, некоректно представяне на факти и събития. Тече денонощно зомбиране на съзнанието на хората, в съответствие с интересите на шепа хора, домогнали се до властта. С чалга, „Биг брадър”, порнография, проточени и безсмислени политически и шоу програми, затъпяват, оглупяват, опростачват, деморализират и отвличат вниманието на хората от проблемите на настоящето. Налагат интелектуално и морално несъстоятелни хора за политици и общественици, както и фалшиви критерии за оценка на случващото се у нас и по света. Стремежът им е тази наивна, манипулирана и покорна аудитория да се увеличава и мултиплицира. Принизяването на образованието, бедността и мизерията са активния им помощник. За тяхно съжаление, все още се намират хора, имунизирани срещу тази зараза. А тяхната далечна цел е ЧИПЪТ, който да бъде инплантиран на всеки, уж в името на благородни цели. А в същност, чрез него да ни направи послушна и покорна роботизирана общност.
Ще го позволим ли?
Светослав Атаджанов