Всички, които са могли, са се изселили веднага след юлския мир в 1913 г., и след примирието в 1918 г., предпочитайки да се изселят, отколкото да понасят робството.
Хиляди други, цялата интелигенция, всички учители, всички свещеници, всички, които са били нежелани и подозрителни за властта поради своето минало или своите връзки, са били изгонени след настаняването на победителите. Хиляди и хиляди, докато границите не се затвориха херметически, са избягали, изоставяйки целия си имот, често даже оставяйки там част от семействата си, за да се изтръгнат от преследванията и жестокостите на победителите.
От една и съща кръв, с еднакъв език и традиции като тези на българите, те бяха посрещнати като братя в България. Докато овчарите, селяните, занаятчиите се натрупаха в граничните области към Петрич, Тополника, Мелник, Кюстендил, Горна Джумая, работниците, търговците, интелигенцията нахлуха към София и към другите важни центрове. Най-сетне, след като гръцките власти, подир поражението при Смирна, изгониха наведнъж хиляди македонски семейства, за да настанят на тяхно място, в техните земи и в конфискуваните им къщи гърците от Мала Азия, македонските бежанци бяха отправени от българското правителство с помощта на ООН към Бургас, към брега на Черно море и към Добруджа.
Тези македонски българи не се различават никак по външност от българите в царството, между които живеят. Те са техни съседи в села и градове, част от тях са заели високо обществено положение, някои са станали министри, министър-председатели даже.
Тяхната дейност, техният ум, тяхната морална стойност, тяхната работоспособност са им осигурили място между елита на народа. Всички обаче непрестанно отправят поглед към любимите полета, към замъглените хълмове, към малките селища от другата страна на границата. Kъдето те са родени. Kъдето повечето от тях са живели толкова дълго време и където достъпът им е забранен.”
Из “Войната се връща” на френския политик, дипломат и публицист Анри Позѝ, 1934 година.