Живея на бул. „Г. М. Димитров“, срещу „Минстрой“ (Мултигруп) – един от двата 16-етажни блока, ЕПК, от времето на „соца“. В апартамент на третия етаж – 65 кв. м., който е собственост на сегашната ми съпруга. Антоан Рокантен – героят на Жан-Пол Сартър от „Погнусата“ казваше, че „миналото е разкош, достъпен за собственици… Не можеш да скъташ
миналото в джоба си, трябва да имаш дом, за да го разположиш в него!“…
Странно защо, но вече 19 г. чувствам това място и като мое, въпреки че нямам никаква собственост, освен върху себе си. Комшиите, които познавам, всеки път ме поздравяват, а и аз тях, радвайки се, че и те обичат кучето ми, което разхождам сутрин и вечер. Един прекрасен английски сетер, на име Рони, който винаги е готов да бъде погален от всеки – не за друго, а защото обича хората. Има и други, които не познавам, макар че поздравявам всеки – някои от тях си изхвърлят торбите с боклуците през терасите или от прозорците. Когато живееш на третия етаж това се чува – свистенето на торбичките е оглушително, а найлоните и бутилките засядат на дърветата пред прозореца ти. И представляват тъжна гледка – присъда, може би, за неувяхващата ни селска психика, която не се интересува от нищо друго, освен от собственото си индивидуално битие. Същото, което правят и политиците ни – заради личното си оцеляване и семейно-родовото си благополучие могат да закупят несъществуващ F-16, да спрат „Южен поток“ или да се откажат от АЕЦ „Белене“…
Защото си мислят, че това звучи, освен всичко друго, и някак си модерно – скъсал си с „комунизма“ и си се отдал на „либерализма“?! Каква уникална глупост, между впрочем!…
Глупостта се свежда до това, че „фашистите“ до 9-ти септември 1944 г., „комунистите“ до 10-ти ноември 1989 г. и „либералите“ през последните 29 години се чувстват някак си безсмъртни! Големият френски философ Жорж Бернанос казваше: „Либерално или марксистко, това, което наричаме модерно общество, непрестанно отслабва моралната съпротива на човека за сметка на неговото ефективно въздействие върху нещата. Защо тогава да противопоставяме либерализма на марксизма, след като това са два аспекта на абдикирането на човека пред неговата участ?!“…
А участта на човека е, че той е смъртен – всички ние сме смъртни, независимо
дали си изхвърляме торбите с боклуците през терасите или решаваме да закупим F-16, или да спрем „Южен поток“… Това ще рече, че за да осмислим живота си, ние трябва непрекъснато да сме наясно с неговата крайност – точно това има предвид Албер Камю във фундаменталното си произведение „Митът за Сизиф“!… И когато вчера разхождах Рони по поляните около 57-ми и 56-ти блокове в „Дианабад“, срещу „Минстрой“ (Мултигруп) – онези старите, погрознели и с ръждясали тераси, си спомних, сетих се, че навремето, в младостта ми, пишех и стихотворения – и то, последното, дойде изведнъж, като гръм и трясък:
Прощаване с моите близки
Ще си отида (скоро) някой ден
от този земен свят завинаги,
но твърде важно е за мен,
че няма да ви липсвам винаги!…
Ще се старая да не идвам във нощта ви,
макар че много силно ще го искам,
но не, за да попреча на съня ви,
а да повтарям колко ви обичам!…
Ще се досещате за мен понякога,
отливайки от чашите за спомен,
но да е за кратко и да не е всякога,
защото нищо не желая, най-малко помен!…
Ще се събирате на масата обаче,
а аз невидим ще присъствам,
и нищо, че душата ми ще плаче,
аз ще ви пазя, макар и да отсъствам!…
Ще се опитам най-после да приключа,
защото повече не искам да досаждам,
но пък сърцето си не мога да заключа
и с обичта си винаги ще ви обграждам!…
Не знам с вас как е, но при мен едно стихотворение, дали мое, дали на друг, ми носи такова успокоение, което е несравнимо дори с нашите традиционни ругатни – към всеки и към всичко! Опитах с какво ли не, за да ви възвърна чувството за реалност – знам, че моята „Критическата психология на българската история“ ще остане завинаги, както казва моят рецензент проф. Андрей Пантев! Но има и нещо друго, което, по думите на гения Никола Вапцаров, „някак мъчно се разбира“ – и това е молбата ми да разберем, че всички ние сме крайни, че ни предстои смъртта!…
Все си мисля, че когато човек непрекъснато осмисля неизбежността на своето съществуване, неговата крайност, ще е в състояние да живее по-добре живота си – не само за себе си, но и за другите, за цялата ни общност!…
Това е положението, уважаеми дами и господа, драги ми другарки и другари!…
Проф. Людмил Георгиев
