На 1 октомври тази година сайтът “Фактор” (тази саморъчно съставена енциклопедия на психологическата патология) ни бомбардира с едно заглавие, което е еквивалент на това някой да ти опърли с напалм зениците – “Атлантици: НАТО – кауза свята, кауза вечна”. Оставям ви сами да се справите със зъбобола, който предизвиква тази помпозна патетика, но ние сме длъжни да се гмурнем до дъното на това море от лакейска лудост, за да идентифицираме чудовищата, които се крият в дълбините и надават тези шизофренични писъци. Това не е спасителна, а само изследователска мисия, защото, опасявам се, хапчета за такива душевни гърчове все още не са открити, а студените душове ще са безсилни в тази клинична ситуация. Нека заглавието да не ви подвежда. Това не е анализ, а информационен текст, който трябва да ни разкрие в болезнени детайли какво се е случило на проведена у нас конференция: “„УСИЛВАНЕ НА СДЪРЖАЩИЯ ПОТЕНЦИАЛ НА НАТО: източните съюзни държави и усилията на Алианса за гарантиране на тяхната национална сигурност и отбрана”. Който е издържал докрай заглавието, получава награда на интелектуален стоицизъм.
Това е нещо, което е произведено в паралелно измерение на реалността. Защото само в алтернативен свят нещо, произнесено от Росен Плевнелиев, може да получи определение “ярка визионерска реч”. Да не говорим, че междувременно Плевнелиев реши да запълни пенсионерския си живот и с други мелодраматични участия на подобни конференции. На последната от тях откритият лобист за самолети F-16 (той май работи само това напоследък) разказа култов епизод от престоя си на “Дондуков” 2. Изложение като това изисква музиката на Туин Пийкс, така че смело можете да си я тананикате. Та през 2014 година, докато гледал бТВ (очевидно това е било основното занимание на лицето като президент) Плевнелиев с удивление забелязал, че телевизията излъчвала романтични филми един след друг и репортажи от добре осветения Болшой театър. Тази хибридна атака го разтърсила като електрошок отвътре. По същото време, според него, “Русия извършваше руската окупация в Крим”. И какво прави един български държавен глава като изпадне в потрес, хибридни шокове и интелектуална недостатъчност? Ами много просто – звъннал на американския посланик и го попитал дали не смята, че нещо не е наред. Ето това е връх на демокрацията и независимостта – да звъниш на чужд посланик, за да му поставиш като проблем съдържанието на българските медии. Това, което не ми дава мира, е как точно Плевнелиев си е представял американска реакция в този случай? Подозирам, че е очаквал отряд от сухопътни командоси да щурмуват бТВ, да превземат студиата и да задължат с дуло на автомат M-16 да пуснат цял сезон на “Отчаяни съпруги”, за да може народът да се удиви на кроткото величие на американската демокрация. Американският посланик обаче, в тъжния и психарски разказ на Плевнелиев, вдигнал рамене и му бил казал: “Ами, г-н президент, съжалявам (това беше бившият американски посланик), но Вие знаете много добре, всъщност, шефът на новините пък по bTV се определя от златната акция на г-н Красимир Гергов”. Ще оставим настрани, че това е титанично нарушение на димпломатическия протокол, който строго и неумолимо изисква тези разговори да бъдат запазени в тайна, цялата случка е потресаваща като акт на некрофилия.
Та същият този визионер, влизайки в движението “НАТО-кауза свята, кауза вечна”, пак е съскал на митичната конференция, че изпълнителната власт, медиите, службите, партиите и “част от обществото” се отнасяли твърде пасивно към проявите на хибридна агресия и на 1-ви отдел на ГРУ. След това визионерът е завършил повече от лирично: “Европейският съюз и НАТО са моето семейство”- Ех, подозирам, че това е лоша новина за мадам Деси Банова, която прясно омъжена вече трябва да научи, че живее на съпружески начала в нещо, което можем да наречем евроатлантическа четворка. Но така е в модерните времена, трябва да свикваме. И понеже в този момент рязко ми стана интересно, реших да видя кои са организаторите на това митично събиране. Оказаха се трудни за произнасяне образувания като Атлантическият съвет на България, Съюзът на офицерите от резерва „Атлантик” и Асоциацията на възпитаниците на Център „Джордж Маршал”–България.
Двете бях чувал, но странното създание Съюз на офицерите от резерва “Атлантик” за първи път се изпречи пред погледа ми. И понеже авторът на текста Васил Данов се оказа представител на организацията, реших да проуча отблизо. Намерих сайта им и видях, че същият този Данов си е направо голяма риба в рамките на сектата. Там бе титулуван като “член на Управителния и съвет и Директор “Връзки с обществеността” (има едно житейско правило – срещнете ли човек, който си изписва длъжността с голяма буква “Директор” – бягайте надалече или стреляйте първи). Зачетох се във визитката му и още в първото изречение попаднах на тлъста и очебийна лъжа. “Капитан I ранг о. з. Васил Данов завършва военна журналистика в гр. Лвов, Западна Украйна”. Вгледах се в потрета му – от там арогантно ме гледаше възрастен човек, който очевидно е бил в студентска възраст някъде в края на социализма. Тоест със сигурност можем да кажем едно – той е завършил военна журналистика не в Лвов, Западна Украйна, а в Лвов, СССР. Уточнението е важно, необходимо и смислено, защото авторът на патетични есета е направил всичко възможно, за да го заличи от своята биография. Не съм наясно важат ли демократичните механизми в тази организация, защото открих изявление на същия този възпитаник на СССР в качеството му на говорител на този съюз още от 2010 година, а дори не съм ровил сериозно, защото и аз имам предел на толерантността пред глупости. Очевидно Съюзът на офицерите от резерва “Атлантик” изпитва сериозни кадрови трудности или хроничен недоимък на свежа кръв.
Верен на идеологическата си закваска обаче, Данов прави вълнуващи пируети в своя текст. Така се оказва, че всеки един от участниците в този ритуал се сдобива с прилагателно. Росен Плевнелиев произнася нещо „визионерско“. Александър Йорданов произнася „ярко и впечатляващо“ слово. Някакъв си Момчил Дойчев пък прави „стойностен“ прочит. Изобщо карамелизираният вкус на определенията спокойно може да ви докара диабет.
В крайна сметка обаче, ако случайният читател докара информацията докрая, той няма да успее да открие почти нищо вечно и свято в изложената доктрина. Всичко се свежда до огромната вина на комунистите и руснаците за положението в България. Няколко пъти съм казвал, но пак ще повторя. От прочетеното имам чувството, че колективната евроатлантическа психиатрия иска всяка година да излизаме от НАТО, за да можем отново и отново да влизаме там, за да доказваме колко сме чисти, святи, непорочни. Какви визионери сме и колко ярки, впечатляващи и стойностни анализи имаме.
Баналната русофобия отдавна е нещо като интелектуален паразит из „части от българското общество“. Но в нейното поднасяне на публиката със сигурност има модел. Тя всеки път се вади на тезгяха, когато вечните и святите го закъсат на политическото поприще и трябва да си заслужат хонорарите с нова порция световни лудости и конспиративни схеми.
Заради това изводите от конференцията просто впечатляват. В дискусия, посветена на НАТО, изведнъж се появяват искания за „дерусификация“ на българския обществен живот и премахването от паметта на хората имената на граф Игнатиев, Радко Димитриев, Владимир Заимов, Никола Вапцаров. Човек да се чуди колко антинатовци е имало в нашата история, че възпитаниците на СССР толкова да им се гневят и да тропат с токчета от ярост. И, разбира се, коя конференция на визионерите може да мине без искането да се премахнат всички исторически паметници. Нима българският дух може да мине някъде без да напише „Локо София“ или някоя трибуквена дума, за да отбележи висшите достижения на изящната ни демократична душевност.
След като се потопих в това токсично блато, се замислих за нещо. Организацията НАТО е основана през 1949 година, тоест тя е на леко циничната възраст от 69 години. Нашите доморасли атлантици или не са наред с математиката или за тях вечност е нещо, което не е навършило дори и един век. Това е половин мигване в исторически план. И дори не е ясно дали, например, през 2355 година НАТО ще е нещо повече от бележка под линия в прашасял учебник по история. Но това очевидно няма никакво значение за русофобската истерия, която тресе визионерите и която те предлагат като оръжие за масово поразяване на мозъчни клетки на политическия пазар.
Не мога да ви обещая, че няма повече да се занимавам с тях. Обезпаразитяването на едно общество е дейност нелицеприятна, гадна и противна, но някой трябва да се заеме да я върши. Така че в следващи текстове ще се опитаме да стигнем до дъното на тази канализация с идеята да видим кои са хората, организациите и лакеите, които толкова много искат техният вик от лудницата да бъде чут и превърнат в закон. В крайна сметка – нека да изтеглим на светло тези екземпляри и да проучим нелепите им църкви и визионерство. Все още има хора, които помнят и знаят кои ни пробутват този боклук като лакомство.
