В живота за себе си всичко отлагах.
Нехайно си казвах: “И утре е ден.”
И своето време на други раздавах,
не мислех какво ще остане за мен.
Единствено вечер сама си мечтаех
на всичко прекрасно да се насладя,
но в утрото бягащо вече си знаех,
че чакат ме доста по‐важни неща.
Семейство, професия, битови нужди
без много отлагане ме грабваха в миг.
И аз търпеливо на свои и чужди
раздавах отново моите дни.
Съвсем неусетно животът премина,
без нищо на себе си да посветя.
Но колкото още да имам години,
по навик аз пак ще отлагам така.
А много мечтаех да пътешествам,
да мога Земята да прекося.
И хора любими до мен да усещам,
със тях преживяното да споделя.
Но вече не зная ще имам ли време,
нови възможности и сили дори.
И все пак остава нещо за мене,
което сам Господ ще ми подари.
Незнайно кога, но съвсем неотложно
със Ангела верен ще полетя.
И може тогава да бъде възможно
Вселената даже да прекося.
Дарина Тодорова
