Елин Пелин описва по неповторим начин живота на село. Труда и мъката на обикновените хора са оставили дълбока бразда в сърцето на народния майстор на перото. Писателят се прекланя пред тяхната непринуденост, селска доброта и ежедневните им трудови победи. Наблюденията си върху живота в селото и работата на нивата писателят художествено обрисува в разказите си, в които се усеща силната му любов и уважение към селския човек и неговия нелек, неспирен труд.
В разказа „На браздата” Елин Пелин описва тъжната съдба на един отруден и отчаян сиромах, характерна за българския селянин от началото на XX век. Неговото име е Боне Крайненеца. Прозвището „Крайненеца“ подсказва на читателя, че това е много беден човек, навярно бежанец, заселил се в края на селото. Цял живот Боне се бори за прехраната си със силни ръце и пот на челото. Негови верни приятели и помощници са волът Белчо и кравата Сивушка, с които той оре нивата си. Те са ден след ден с него в изпълнения му с мъки и страдание живот.
Елин Пелин – „На браздата”
Като заваля дъжд, та цяла неделя! Тихо, кротко, ден и нощ. Вали, вали, вали – напои хубаво майката-земя, па духна тих ветрец, очисти небето, и пекна топло есенно слънце. Засъхнаха нивята. Оправи се време – само за оране.
Боне Крайненеца впрегна пак Сивушка и Белчо и тръгна след ралото. Нивата му е в един хубав широк валог. От всички страни гора и завет. Земята изпръхнала и се рони като захар. Той размаха копралята и извика:
– Де-е, хайде, братя!
Ехото се обади живо из гората. Старият Белчо замаха опашка и тръгна спокойно. Сивушка – слаба кравичка, два пъти по-малка от Белчо, прави усилие, и върви успоредно с него.
И ето че се редят бразда, две, три – леха… Тъжното лице на Боне се разведри малко. Той забрави немотията и си подсвирна с уста.
– Не бързай толкоз, Белчо, че Сивушка не може като тебе… Хайде, Сивушке, хайде, слабушке, хайде, миличка… Уморихте се, ама какво да ви правя? И аз се уморих… Де-е, горе! Доле!
Белчо, изпечен стар вол, пъхти с ноздрите и пристъпя като някой големец. Дребната Сивушка се напъва с всичка сила. Устата й се отворила, гръбнакът й се превил на кочияшка, тънката й опашка се накокържила. Белчо пристъпи еднаж, тя – два пъти. Оплезила език – върви!
Боне стана, отчупи комат хляб, посоли го и го поднесе до устата й.
– На, слабушке, хапни си!
Сивушка отвори очите си, погледна умилително господаря си и пак замижа.
Боне въздъхна отчаяно. Погледна нивата, която пръхнеше, погледна гората, която мълчеше, погледна Белчо, който пасеше кротко на слога, погледна слънцето, което бързаше, и видя, че е самичък в тоя валог, че от никъде няма помощ.
Той пак се обърна към болната Сивушка.
– Стани, миличка! Стани, че мечката е в гората, ще дойде да те изяде! – почна да я плаши той.
После взе от колата вехто скъсано чердже, наметна се с него, влезе в гората и почна да реве като мечка и да лази на четири крака към бедната крава.
– Бау!… Ауу!… – приближи се той до нея.
Тя отвори очите си. Дълбоко в нейния измъчен жален поглед гореше бесен ужас. Животното вдигна главата си и промуча отчаяно, но пак не можа да стане.
Боне хвърли черджето, изправи се отчаян над нея, прекръсти се и заплака.
Сивушка промуча още веднъж, отвори страшно очите си и престана да диша.
