Астрид Линдгрен: Преди всичко искам да съм с децата си. После – с моите приятели. А също така искам да бъда със себе си.
Астрид Линдгрен (14 ноември 1907 – 28 януари 2002) не е само авторката на „Пипи дългото чорапче”, „Карлсон, който живее на покрива”, „Емил от Льонеберя” и сладкодумната разказвачка на забавни приключения с невероятни герои.
През 70-те години на миналия век, когато родителите са смятали за нещо нормално да набият децата си с възпитателна цел, Астрид Линдгрен проповядвала колко пагубно е домашното насилие за формирането на здрава личност. Година след като през 1978 г. държи във Франкфурт на Майн известното си слово „Никога повече насилие”, в Швеция е приет закон за забрана на физически наказания върху децата. Нека си припомним нейни мисли и изявления, събрани от Йенс Андерсен в най-пълната й биография – „Астрид Линдгрен: Жената зад Пипи Дългото чорапче”.
Просто е загадка как хората успяват да живеят в брак. Женитбата според мен трябва да е много ранна, но от друга страна има глупаци, които се женят веднъж, два пъти, трети път на по-зряла възраст. Знам само едно… няма такъв мъж на света, който да ме съблазни с нов брак. Възможността да бъдеш сам е просто невероятно щастие: да се грижиш за себе си, да имаш собствено мнение, да действаш независимо, да решаваш сам, да подреждаш собствения си живот, да спиш, да мислиш, оооо!
През 1976 г. журналист от списание Welkommen задава въпрос как 68-годишната Астрид Линдгрен възприема старостта, тя отговорила, че все още не е доживяла до това.
Не можете да забраните на птиците на скръбта да кръжат над главата ви, но можете да им попречите да гнездят в косите ви.
Нищо не може да замени една книга. Книгата дава храна на въображението. Съвременните деца гледат филми и телевизия, слушат радио, четат комикси – всичко това със сигурност е интересно, но няма много общо с фантазията.
Само с книгата, някъде в скритите кътчета на душата си, детето създава свои собствени образи и нищо не може да се сравни с тях. Тези изображения са необходими на човек. Денят, в който фантазията на едно дете вече не може да ги създаде – в този ден човечеството ще обеднее.
Преди всичко искам да съм с децата си. После – с моите приятели. А също така искам да бъда със себе си. Изцяло. Човек е слабо и ненадеждно защитен от ударите на съдбата, ако не се е научил да остава сам. Това е може би най-важното нещо в живота.
Оставете децата сами, но бъдете наблизо, в случай че имате нужда от тях.
Знам какво няма смисъл. Да спестявам пари, вещи, бизнес, да живея като знаменитост, да се показвам на страниците на списанията за знаменитости, да се страхувам толкова от самотата и тишината, че никога да не намирам време в тишина и спокойствие, за да помисля: какво да правя с моя кратък земен век?
Просто живея… настоящето ми изглежда толкова любопитно, толкова смислено, че сякаш не ми остава време да се ужасявам как ще бъде по-нататък. Струва ми се, че трябва да живееш всеки ден като че ли той е единствен. „Животът е този ден.” Но понякога чувствам, че все още искам толкова много и разбирам, че няма да имам време. {…} Всъщност мисля, че животът е мимолетна глупост, последвана от голямо мълчание. Но малкото време, което ни е дадено на земята, трябва да бъде изпълнено със съдържание.
Всички хора са самотни, въпреки че мнозина са заобиколени от толкова много други хора, че не разбират или не забелязват своята самота.
Никое нещастие не може да ви засегне толкова силно, колкото това, което е засегнало децата ви.
Искам да опитам да не се страхувам повече… истинското нещастие е страхът от всички и всичко. Така че нека животът донесе това, което носи, а аз да имам силата да приема това, което носи.
Това означава, че всеки ден трябва да живееш така, сякаш ти е даден само един ден. Трябва да използвате всяка секунда и да почувствате, че наистина живеете на този свят.
На 8 август 1989 г., журналист на Svenska Dagbladet пита писателката дали има чувство за собствено превъзходство поради факта, че книгите й са преведени на петдесет езика. Линдгрен отговаря: „Не, защо, за Бога? Всичко е суета на суетите и гонене на вятъра. Всички сме еднакви, всички някога сме били хубави деца, децата са пораснали и ще умрат. И какво, ако сте преведени на петдесет езика…”
