Евгени свърши работа по-рано от обикновено. Беше петък и се разбраха с колегите си да напуснат обекта преди края на работното време. Раздели се с тях, взе си работните дрехи, сложи ги в раницата и тръгна към дома си. По пътя спря пред хранителния магазин, купи продуктите, които жена му беше написала на бележка рано сутринта и се запъти към апартамента, в който живееше семейството му. Не се прибираше често толкова рано и му се струваше някак неестествено, че навън беше още светло. Отключи вратата, отвори, светна лампата по навик, но след това я загаси. Все още влизаше светлина отвън. Влезе в кухнята. На стол, край масата, беше седнала съпругата му Таня, подпряла глава с едната си ръка. Мъжът се усмихна, но след като се доближи до нея, лицето му помръкна и я попита:
– Какво става, Таня? Добър вечер! Защо си плакала?
– А, дребна работа, остави! – каза тя.
Евгени остави чантата с продуктите върху шкафа и седна до съпругата си.
– Аз се бях зарадвал, че се прибрах по-рано. А ти плачеш.
– Нищо не се е случило – каза Таня. – ще вечеряш ли, сигурно си много гладен? Да ти сипя?
– Ти няма ли да вечеряш с мен? – попита мъжът.
– Не съм гладна, хапнах докато готвех.
Евгени изчака докато съпругата му сервира. През цялото време я наблюдаваше. Искаше му се да се усмихне. Спомни си първата им среща. Колко от онези красиви черти, в които се беше влюбил преди двадесет години, бяха се запазили в лицето й. Колко беше красива, нищо, че няколко бръчици си прокарваха път към старостта.
– Кажи сега, какво стана, защо плачеш?
Таня седна до мъжа си, погледна го в очите, наведе глава и каза:
– Знаеш ли, мисля, че изпуснахме Николай. Син ни е, грях е да говоря така за него, но напоследък никак не са добре нещата. Ти си все на работа, гледам да не те занимавам, изморен си. Но той на два пъти вече се опитва да ми посяга и се страхувам. Засега се въздържа, но знам ли, някой ден може и да ме удари. Всеки ден плача, Гена, но този път ти се прибра по-рано и ме завари. Не исках да ме виждаш такава.
Евгени остави лъжицата, хвана за ръка жена си, приближи я до себе си и я прегърна.
– Защо не си ми казвала досега? – попита я той. – аз съм мъж и щяхме да се разберем с нека като мъже. А ти си страдала толкова време. Къде е Николай сега?
– Не знам – отговори Таня. – идва само да яде и излиза, къде ходи, какво прави, не знам. Отворя ли оста да го питам, той ми се репчи и затваря вратата с ритник. А днес замахна с юмрук към мен. Много се изплаших.
Мъжът погледна през прозореца, беше започнало да се стъмва. Досега не се беше замислял, не беше усетил дори липсата на порасналото му момче. Евгени работеше по цял дени се беше доверил изцяло на съпругата си за възпитанието на тяхното дете. Не знаеше какви оценки е имал Николай, нито с кого дружеше. Рядко се засичаха и се питаха как са, тогава бащата му даваше по някой лев, извън джобните, за самочувствие.
– Стана късно, Николай го няма – каза Евгени. – къде ли ходи? Звънях му, не вдига.
– Ти, Гена, всяка вечер се прибираш изморен. Ядеш, погледаш телевизия и лягаш. А аз стоя и го чакам да се прибере. Щом чуя, че вратата се отваря, бързо си лягам, за да не мисли, че го следя. Но си лягам спокойна. Много е тежко да мислиш за детето си, че може да му се случи най-лошото. Като чуя, че минава кола и изтръпвам. Мисля си, че я линейка, я полиция и че карат детето ни. Страшно е. После, пак го чакам.
Таня избърза сълзата, която се стичаше между две бръчици. Евгени стана от стола, приближи се до прозореца, погледна часовника си и каза:
– Върви си лягай, днес не съм много изморен, ще го изчакам. Искам да си поговоря малко с него. Не искам да се съсипваш, спокойно, върви и си легни.
Жената целуна мъжа си. Когато той беше при нея, тя се чувстваше спокойна. Излезе от кухнята и отиде в спалнята. Загаси лампата и за първи път от толкова време не се страхуваше от тишината, а и се наслаждаваше.
Евгени излезе на терасата, запали цигара и нетърпеливо поглеждаше към часовника си. Беше вече единадесет часа. Чу се щракването на ключалката. Вратата се тракна и в кухнята влезе Николай. Осемнадесетгодишният младеж се запъти към хладилника, отвори го и се начумери.
– Пак тези салати и чорби, писна ми!
Момчето трясна вратата, обърна се и се стъписа. Пред него стоеше баща му. Двамата се гледаха мълчаливо няколко минути. Евгени посочи към стола и каза:
– Седни, Ники! Добър вечер!
Николай седна. Наведе глава и гледаше в паркета. Той се страхуваше от своя баща. Имаше страх не от бой, а от думите му, които не бяха много, но щом ги кажеше, винаги след време се оказваше прав. Именно това, причиняваше безпокойство в иначе смелия млад мъж. Той не отговори на поздрава на баща си.
– Как си, какво става с теб? – попита татко му. – колко е часа и защо се прибираш по това време?
Николай изглеждаше още по-притеснен, може би от това, че беше видял, че майка му я нямаше.
– Какво да става, сега се прибирам – отговори той.
– Май си пил? – каза Евгени.
Младежът се изсмя на висок глас и с подигравателна усмивка отговори:
– Че кой не пие, тате. Вие не пиете? Закъснял съм малко, голяма работа, голям съм вече.
Евгени хвана сина си под мишница, повдигна го и каза:
– Ела на терасата да пушим по цигара. Сигурно доста пушиш, нали?
Баща и син излязоха на тясната тераса. Запалиха цигарите и димът от тях заместваше думите няколко минути. Николай гледаше в тъмното, сякаш търсеше приятелите си някъде там, където нямаше отговорности, нито задължения. Беше влюбен в безгрижния живот.
– Ники, искам да ме изслушаш, ще ти кажа някои неща! – каза Евгени. – Всички хора са били млади, млад съм бил и аз. Не ме гледай, че сега бухам като вол и какво ли си викаш, този тъпчо нищо не разбира. Нито от любов, нито от удоволствия. За теб съм сигурно вече старче, нали?
– Е, тате, не, не си, не съм казал такова нещо.
Бащата запали втора цигара. Усещаше, че нещо го стягаше в гърлото. Сякаш спомени навлизаха от там и стигаха в сърцето му.
– Ники! – каза той. – сега ще ти разкажа няколко неща, които ти не знаеш, защото не са много хубави, всъщност са неща, с които не се гордея. Баба ти и дядо ти бяха строги с мен. Тогава бяха други времена. Помня, колко пъти сварвах баба ти разплакана от моите инатести истории. Тогава си мислех, че те не разбират от живота. Често се прибирах посред нощ. И изобщо не съм си и представял, че родителите ми са ме чакали будни. Тогава баба ти ми каза, че ще дойде време, когато и аз ще имам дете и ще го мисля, но аз не вярвах. Както и да е. Минаха години, аз почнах работа, пооблъска ме живота и разбрах, че в старческите думи е имало много истина. Не ти се карам, знаеш, не съм ти посягал и няма да те ударя, голям мъж си вече. Но знаеш ли, че майка ти много страда от отношението ти към нея. Тази вечер я заварих да плаче. За теб е нормално да закъснееш, но тя всяка нощ те чака с отворени очи. Кой знае колко е плакала, горката.
Николай наведе глава. Едва успяваше да сдържи енергията си, която напираше.
– Тате! – каза той. – аз отдавна излизам. Имаме си компания, момчета и момичета, които всяка вечер се събираме на различни места и ни е хубаво. Всички момчета пият и даже, когато разбраха, че и спортувам, ми се смееха и казваха, че който не пие, не е мъж. И аз спрях да ходя на тренировки. Да си в компания е хубаво и не струва нищо, нито се потя, нито нищо, а и ме имат за мъж. Едно време сте ходили в казарма и сте ставали мъже, сега улицата ми е моята казарма.
Евгени се смееше. Отначало тихо, но след това смеха му беше станал бурен. Мъжът се успокои, погледна към сина си и каза:
– Моето момче, слушай ме сега. Не знам къде ходиш, какво правиш и с кого се събираш. Но от мен запомни, това да пиеш не те прави мъж. Нито да пушиш. Не е мъжко да разплакваш и майка си, нито пък да притесняваш и мен. Никой няма да ти каже, че си велик, ако утре под действието на алкохола направиш беля. Ще ти се изсмеят и ще ти кажат да се оправяш, че никой не ти е бил наливал в устата. Мъжко е, моето момче, мъжко е, когато спазиш обещание, когато държиш на думата си. Мъжко е, да кажеш на хората, които те обичат къде отиваш и кога ще се прибереш. Мъжко е да имаш амбиции. Не е женско да имаш мечти, напротив, имай ги и ги следвай и постоянството ти ще те направи мъжкар. Ще питаш сега, това старче откъде ги знае тези неща, нали? Не се смей, аз бях къде, къде по-буен от теб. Сега даже не умеете и да се забавлявате, киснете по кръчмите и няма за какво да си говорите. Разумно момче си, не се срамувай, питай, татко ти е бил на твоите години и знае.
Николай погледна баща си, усмихна се и каза:
– Ама татко, аз не с лошо. А мама, тя просто понякога е толкова досадна, все пита. И като не й кажа къде отивам и се тръшка и реве. Така ме ядосва. Днес без малко…
Евгени влезе в кухнята, обърна се, погледна към сина си и му каза:
– Като спомена майка си, хайде да идем при нея в спалнята, тя си легна, хайде ела с мен, тя заслужава да я целунеш за лека нощ.
Двамата мъже минаха през коридора. Стигнаха до спалнята и влязоха в нея. Спогледаха се за секунда. Евгени се наведен над жената и я целуна по челото. Вдигна главата си,погледна към Николай и му кимна. Момчето затвори очи и доближи устните си до очите на майка си и ги докосна нежно. Изправи се.
Баща и син излязоха от спалнята и затвориха вратата.
А Таня се беше просълзила отново. Този път от умиление и майчина обич, която преливаше от сърцето й. Тя не спеше, а чакаше.
Защото една майка никога не заспива, преди да види момчето си, прибрало се в семейното огнище.
Явор Перфанов
06.06.2018
Г.Оряховица
