Здравейте! Пиша това писмо не за да давам обяснения на някого какво върша и как живея.
Правя го само заради паметта на съпруга си Борис. Не искам разни гадняри да го съжаляват, че цял живот се е грижил за мен, а сега си гледам кефа като веселата вдовица.
През 5-те години, откакто съм сама, какво ли не чух за себе си. Първо запяха старата песен: на болната жена мъжът й умря. След това ме заядоха, че не нося траур. После обявиха половината мъже от квартала за мои любовници. Роднини, които бяха непознати, сьщо минаха в тая графа. Дори най-малкият брат на баща ми, с когото разликата ни е 15 г., помислиха за последното ми завоевание. Много се ядосвах, но реших, че е под достойнството ми да отговарям на клюките, а и на никого не дължа обяснения.
Може би дразня околните с това, че нито преди, нито сега обличам черни дрехи. Не се опитвам да съм в крак с модата, но не ходя като тетка пред пенсия. Не излизам от вкъщи без червило и обици. Не се чувствам баба на 57 г., въпреки че имам внуци.
На никого не се оплаквам, че парите не ми стигат.
Не хленча, че ми е тъжно и самотно. С компютър и интернет не скучая.
Слава Богу, имам добри приятели, пред които мога да си изплача болката и знам, че няма да ме разнасят. С някои от колежките работим заедно почти 30 г. и сме повече от сестри, за всичко мога да разчитам на тях – тези мои близки хора знаят истината за всичко, което преживях с Борис и когато останах без него.
С мъжа ми се събрахме с голяма любов и си бяхме обещали дълго да бъдем щастливи заедно. Моето боледуване обаче промени представите ни за щастие. В началото искахме да работим много, да имаме много, да оставим на синовете си много…
Постепенно Борис пое повечето грижи за семейството и когато недоволствах от това, той все повтаряше, че е най-важно да ме има. Казваше, че ако с мен се случи нещо, и за него животът ще свърши. Гледаше ме не като болна, а като скъпоценност, която може да се счупи.
Спестяваше ми всичко, което можеше да бъде спестено. Настояваше да спра да работя, но отказах, защото затворена вкъщи щях да се разболея още повече. А и не можех да допусна цялата тежест на семейството да падне върху него.
На връщане от една командировка Борис получи тежък инфаркт и почина на път за болницата. Затова всички говореха, че на болната от сърце жена мъжът й умря от инфаркт. Нищо не можех да им обясня, а и не исках.
Моята мъка си ми стигаше.
Не се облякох в траур, защото мъжът ми не ме харесваше в черни дрехи и ми беше поръчал дори на погребението му да не слагам такива. Бяхме си обещали, че каквото и да се случи, онзи, който остане след другия, ще продължи да живее така, все едно сме двамата – с близки, с колеги, с приятели. И ще отиде на всички красиви места, на които не сме успели да отидем заедно.
Клюкарите около мен най-много се дразнеха от екскурзиите, на които ходех. И все ми правеха сметка коя колко струва и откъде са ми парите. Не пропускаха да кажат, чо съм изпратила мъжа си и съм си развяла полата.
А истината е съвсем друга – първо, винаги пътувам с автобус. Второ, маршрутите са кратки и евтини. Трето, синовете не ми подаряват за празници дрехи, парфюми или бижута, а разходка до място, на което не съм била. Най-злобната съседка веднъж не се сдържа и ме попита няма ли да се спра вече, с това мое болно сърце, ако нещо ми се случи по път…
Истински й се ядосах и се озъбих, че непогребана няма да остана. Понеже знам колко е завистлива, й казах истината за моите екскурзии – дала съм дума на мъжа си, че даже и него да го няма, сама ще посетя и Венеция, и Виена, и Париж, и навсякъде, където искахме, а не успяхме да отидем.
Като отида при него на небето, да има какво да му разказвам. Комшийката онемя, зяпна и отмина – не разбра и не повярва.
Не съм веселата вдовица, а жена, която почита паметта на мъжа си и изпълнява дадената дума.
Адриана
