Когато иззад Берлинската стена Западът ловеше „завистливите погледи“ на Източния блок, либералната демокрация показваше пример за процъфтяване и привличаше към себе си хората от целия свят. Но се смени само едно поколение – и ето, в сърцата на главите западни демокрации се заражда национализма, а местните жители с подозрение се отнасят към онези, който някога съжаляваха, пише наблюдателят на The Guardian Рафаел Бер.
Политическият наблюдател на The Guardian, Рафаел Бер си спомня как един естонски приятел му казал, че финландската телевизия и тоалетната хартия са изиграли не по-малка роля в подкопаването на съветската система, отколкото ядреното сдържане.
Както пояснява журналистът, неговия познат е израсъл в Талин, който формално към онзи момент се подчиняваше на Кремъл, но териториално имаше достъп до предаванията на финландската телевизия с американските сериали, а понякога и до меката тоалетна хартия, съществено печелеща пред грубите рула съветско производство. По силата на близостта си до Европа „Прибалтика виждаше твърде много от това, което нямаше, за да може спокойно да се примирява с лишенията на комунизма“.
Но всичко това беше отдавна. Светът след студената война вече съществува по-дълго време, отколкото съществуваше самата студена война. На смяна на поколението, израстнало в условията на противопоставяне на двата блока дойде поколение, формирало се съвсем в друга епоха. Онези, които заемат влиятелни постове в западните страни прекрасно разбират какво значи да бъдеш Запада, но техните деца, а още повече внуците им имат много смътна представа за това.
Думата „Запад“ често съчетава в себе си демокрацията, цивилизацията, доброто, подразбира гражданските свободи, защитавани от независими съдилища, свобода на пресата, съществуване на опозиция, която не се преследва от държавата. Но днес, например, с приемането в Европейския съюз на Полша и Унгария, които не съответстват напълно на посочените високи идеали, границите са размити, подчертава Бер.
Впрочем, даже в по-влиятелните и развити страни на ЕС също не всичко е спокойно. Ако Европейската комисия може да приложи поне някакви санкции по отношение на ограничаващите демокрацията волности на Полша, то към Австрия не предявяват никакви претенции, даже когато ултра дясната Партия на свободата влиза в състава на коалиционното правителство. При това лидерът на тази партия – вицеканцлерът Хайнц-Кристиян Щрахе не разделя възгледите на евроскептиците като Марин Льо Пен – той и неговите последователи имат „агресивна зацикленост“ на исляма. Но на Австрия, по силата на високото й положение в ЕС, никой нищо не казва.
И, разбира се, говорейки за промените в самия западен свят, не може да не си спомним за САЩ и Доналд Тръмп, който към днешен ден представлява само „пародия на идеята за това, че Западът трябва да бъде образец на морални ценности“. Да, деспотичните навици на новия лидер са ограничени със закон, но е очевидна деградацията на самата система. „Америка по-рано искаше повече от конституционна демокрация“ – коментира авторът.
През този период е лесно да се забрави, че така наречения западен модел е „все още най-добрия начин за организиране на хората в мирни, процъфтяващи общества“. Хората, които живеят в либералните демокрации не ценят своите предимства като в същото време милиони от останалите са готови да преминат хиляди километри и да пътуват до другия край на света заради по-добрия живот. Което, разбира се ласкае постиженията на демокрацията. Но все пак достатъчно беше едно поколение, за да се стигне от идеализма, разрушил Берлинската стена до брекзита.
По-голямата част от по-добрия живот на Запада през периода на студената война беше обусловен от материалните блага. Наблюдавайки „нещастните си съседи“ на Изток, хората на Запада разбираха колко им е провървяло. И макар, че към комунизма може да предявим много претенции от идеологичен характер – за опитите да се ограничат свободите на човека, този режим падна на първо място поради икономическите проблеми. По същество това е взаимосвързано. Подтискането на недоволството вътре в страните доведе до загуба на държавните ресурси, а забраната за свободно предприемачество стимулира минаването му в нелегалност и процъфтяването на беззаконието и корупцията.
Днес от двете страни на вече несъществуващата Берлинска стена цари капитализъм. Либерализмът не умее да печели войни, за това е нужна сила. И когато антилибералните настроения възникват в главните демократични страни, либералите често няма с какво да се борят против това. Днес не съществува Източният блок, който „със завист гледаше през оградата“, което би доказало успеха на либералните методи.
Огради повече няма и онези, които по-рано бяха съжалявани, днес се възприемат като „пристигнали чужди хора, опитващи се да похитят и без това оскъдните ресурси“. И въпреки, че Великобритания, САЩ, цялата Западна Европа остават най-богатите места на Земята, техните жители не чувстват радост и сигурност, те се страхуват, че ще ги излъжат.
Западът както и преди прави по-добри телевизионни програми и най-меката тоалетна хартия, но те никога не са били неоспорим аргумент в полза на либералната демокрация – те бяха само реклама за това, което някога се наричаше Запад. Днес и такъв продукт не остана, заключава Рафаел Бер.
