Журналистиката и дипломацията, доверието и творческата фантазия
Днес в света има трима мъже, чиито интелектуални пружини са пренавити до крайност, двама от тях са англосаксонци, които упражняват значително влияние върху хода на последните световни събития и медийното им отражение – британският министър на външните работи Борис Джонсън и току-що назначеният съветник по националната сигурност на президента Тръмп Джон Болтън.
Третият мъж е южноафриканец, сега натурализиран американо-канадски инженер, казва се Илън Мъск. За него – в Епилога. Но ако перифразираме афоризма на Сър Уинстън Чърчил за Балканите, първите двама – Джонсън и Болтън – изглежда произвеждат повече фурор, отколкото могат да консумират.
С ярко-русата си коса, летяща във всички посоки като мислите му, бившият журналист, бившият депутат в Британския парламент и бившият кмет на Лондон Борис Джонсън се носи стремглаво с дипломатическия си велосипед, а характеристиките му за Москва и Брекзит, за Европейския съюз и за светлото бъдеще на света напояват обилно медийните ниви от Калкута до Владивосток и от Кейптаун до Пхенян.
Личното му очарование, гарнирано със солидна доза самоувереност и нарцисизъм го правят ярка звезда на политическия небосклон. В негово лице Велика Британия има нещо като нов Дизраели, но в епоха на ядрени оръжия и Ким Трети, на летящата към Марс “Тесла” и на удавената в кръв Сирия.
Една идея по-малко известен, също толкова амбициозен и гръмогласен, но вероятно с много по-голяма политическа тежест през идните месеци, Джон Болтън не може да скрие зад впечатляващите си мустаци още по-впечатляващите си идеи как светът бързо и ефикасно да бъде сложен в ред.
Интересно до каква степен неговият бос Доналд Тръмп ще се вслушва в инструкциите на съветника си, заел стола на някогашния дипломатически гигант д-р Хенри Кисинджър.
Фантазията в журналистиката и реалностите в политиката
54-годишният Александър Борис де Пфифел Джонсън е най-нестандартният, най-динамичният, най-невинно-шармантният и най-загадъчният топ-дипломат на днешния западен свят.
Произлизащ от приятно-заможно семейство с английско-турско-германско-френска-еврейско-руска кръв (дядо му по бащина линия е турският журналист Али Кемал), Борис е роден в Ню Йорк, но попива световната култура в елитните английски образователни институции като Итън, Ашдаун Хаус Скуул и университета в Оксфорд.
Емоционален, буден, буен, талантливо боравещ с думите, изкушен от властта и мощта на британската консервативна машина, Джонсън бързо става една от най-известните фигури в студентските редици по време на учението си в Оксфорд.
Отличен познавач на латинския и на старогръцката литература, той е и изящен майстор на перото, когато си служи с английския език, макар и често да прибягва до архаични думи и изрази.
Бързо се сприятелява с бъдещия политически елит на Великобритания (а и не само).
Става редактор на студентския вестник както в колежа “Итън”, така и в “Оксфорд”, стига и до президент на “Оксфорд Юниън”. Брилянтен оратор, езикът му е остър, саркастичен, но понякога е по-бърз от мисълта му…
Всичко в живота му върви гладко. Веднага след като се дипломира, семейните връзки му осигуряват място като стажант репортер, а после и като щатен журналист, в “гръмовержеца” “Таймс”. Годината е 1987.
Звездата на младия Борис бързо изгрява на страниците на най-влиятелния вестник в цялата Британска история и империя. Семейните връзки, солидното образование и талантът са трите тухли в стената, която го закриля.
Основоположник на фалшивите новини
И изведнъж стената рухва. След няколко подозрителни случая на “съчинени факти”, колегите му улавят Борис да лъже редактори и читатели, измисляйки си удобни цитати и слагайки ги в устата на известни личности.
Реномето на вестника е застрашено. Избухва редакционен скандал. Главният редактор на “Таймс” Чарлз Уинстън уволнява незабавно Борис Джонсън.
Но Борис е като валяк.
Веднъж набрал инерция е трудно да бъде спрян.
Обажда се на стария си приятел от годините в Оксфорд Макс Хейстингс, вече редактор на солидния “Дейли Телеграф”, също рупор на Консервативната партия.
Макс назначава Борис за кореспондент на “Дейли Телеграф” в Брюксел (1989), да отразява делата на Европейския съюз и неговата Комисия, водена от французина Жак Делор.
Воден от инстинкта си за британската “изключителност”, Борис се оформя като главния критик на Европейския Съюз (и особено на Жак Делор) не само във Велика Британия, но и в цяла Европа.
Никой не громи така мощно, като словесна огнехвъргачка, Брюкселската крепост.
Снарядите му са толкова тежки, че разделят на две противоположни групи самата Консервативна партия в Лондон. Борис Джонсън е основоположникът на евроскептицизма в Англия, а може би и в континента.
Неговите кореспонденции и коментари полагат основите на бъдещата партия ЮКИП на Найджъл Фараж и водят до спорния днес референдум за Брекзит и тъжния политически край на Дейвид Камерън – “нашият” Дейвид, който видя как добре пазим южната граница на Европа от бежанците, погали ни по главиците и ни дари с няколко джипа.
Така славно вървяха делата на кореспондента Джонсън в тихата белгийска столица с хубавата бира.
Докато колегите му в Брюксел не започват да забелязват, че той често си измисля факти и истории…
Предупреждават го няколко пъти.
Самият Жак Делор влиза в двубой с “русия перчем с огнения език”.
Не лъжи, намекват му всички. Докато един ден всичко стига до ушите на главния редактор на “Телеграф” Макс Хейстингс.
За втори път в славната си кариера Борис Джонсън е уволнен.
Отзовават го в Лондон (1994) и тихомълком му дават работа на коментатор. После го пращат в сестринското издание на “Телеграф” – “Спектейтър”.
Горе-долу така завършва журналистическата кариера на бъдещия външен министър, който свенливо намекна за славянско-балканските си гени, когато беше мил гост на нашата любезна телевизионна “Панорама” преди няколко седмици.
Днес много от неговите бивши колеги – основателно или не – го смятат за основоположника на съвременната “фалшива журналистика с фалшиви новини”. Дано не са прави.
Да си изядеш думите
Известният американски присмехулник Самюъл Лангхорн Клемънс, познат под името Марк Твен, казваше, че журналистиката е най-хубавата професия в света, стига да я напуснеш навреме.
Това прави и Борис Джонсън. След “Спектейтър” влиза в политиката и чрез нея – в Британския парламент.
После е два мандата кмет на Лондон и мнозина го помнят да отива на работа сутрин с летящия си велосипед, с разветия перчем и непослушната бяла риза изпод колана на панталона му.
Чаровен и усмихнат, пълен с енергия и хумор, сравнително успешен кмет според скромното ми мнение….
Докато един хубав ден Тереза Мей не направи с него това, което Тони Блеър направи с посланика си в ООН сър Джеръми Грийнсток след втората война в Ирак (2003): накара го да си “изяде думите”, т.е. да превърне думите си в дела, както казваше другарят Тодор Живков някога.
Познавачите на езика на Шекспир знаят, че “да си изядеш думите” означава да се разкаеш за това, което си казал.
Тереза Мей беше против Брекзит преди референдума, Борис Джонсън беше главният му теоретик.
Когато оглави правителството в Лондон, тя го направи външен министър, да докаже Борис на практика колко лесно и изгодно за Велика Британия е напускането на Евросъюза.
Така навремето Джордж Буш Младши и Тони Блеър изпратиха от Ню Йорк посланиците си в ООН Джон Негропонте и Джеръми Грийнсток директно в Багдад да направят от Ирак след Саддам функционираща демокрация със стабилни демократични институции и стожер на мира в Близкия Изток.
Понеже ги познавах добре, работейки тогава в Ню Йорк, мисля, че и двамата изживяха катарзис след престоя си в Ирак… Ето така се развиха нещата и с някога блестящия репортер Борис Д.
И после дойде бурята с отравянето на един двоен руски шпионин и дъщеря му в Солсбъри.
Борис Джонсън трябваше да убеди света, че “ръката на Москва” почти се вижда в тази история.
Едни му повярваха, други се усъмниха.
Особено тези, които знаеха за богатата му фантазия като журналист.
Толкоз по този въпрос и за доверието в политиците.
