Френският президент Еманюел Макрон-Малкия Макро и германският канцлер Ангела Меркел-Маминка можеха да си останат вкъщи и да спестят въглеродните емисии от полетите им до Вашингтон. И двамата пристигнаха с една и съща задача – да убедят президента Доналд Тръмп да не изтегля САЩ от Съвместния всеобхватен план за действие (JCPOA), свързан с иранската ядрена програма. Задача, която нямаше изгледи за успех.
Макрон, представителят на френско-германското партньорство, който има по-нисък ранг в Европейския съюз (ЕС), беше почетен гост по време на първата официална държавна вечеря на Тръмп. Той използва своя неправдоподобен „броманс” с Тръмп и участието си в ударите над Сирия от миналия месец, за да повлияе върху решението на Тръмп, но без особен успех. Меркел, чиято неприязън към Тръмп е всеизвестна, а и взаимна, не можа да се справи по-добре.
Макрон и Меркел (М&М) с неохота склоняват да обмислят някаква странична сделка, с която да „подкупят” Тръмп. Тя би запазила непокътнато JCPOA, както е договорено, като обърне вниманието към американските притеснения, свързани със споразумението. Идеята е, че ако Тръмп, Макрон и Меркел постигнат съгласие, това ще принуди ЕС да се съгласи с общото решение. Всичко ще си дойде на мястото, когато и Великобритания се включи, за да може пред Русия и Китай да бъде представен един обединен западен фронт. Друг е въпросът дали това ще е достатъчно, за да повлияе на решението на Москва и Пекин.
Руснаците имат болезнен опит с Вашингтон по въпроси, които смятат за уредени. Виждат, че западната страна презрително се отказва от всички ангажименти, които е поела. Пример за това е експанзията на НАТО (след обещание да не се предприема експанзия на изток „нито с инч повече”), оттеглянето на САЩ от Договора за ограничение на системите за противоракетна отбрана (след настояване на Джон Болтън, който отново е на власт като съветник по национална сигурност на Тръмп), Резолюцията 1244 на Съвета за сигурност на ООН относно статута на Косово като автономна провинция на Сърбия (докато Вашингтон и Брюксел не настояват за независимост), одобрението на Съвета за сигурност на ООН за ограничена „хуманитарна мисия” в Бенгази през 2011 г. (докато НАТО не избра неограничена мисия за убийството на Кадафи) или различните споразумения за Украйна (споразумението за разделяне на властта от февруари 2014 г. между президента Виктор Янукович и лидерите на Майдана, което не просъществува дори и ден, Минските договорености, които никога не бяха напълно изпълнени) и т.н.
Така че дори и руснаците, и китайците (и иранците) да дадат съгласието си споразумението да бъде „оправено” постфактум, какво би попречило да бъдат поискани още „поправки” на по-късен етап? Какво би спряло САЩ да пренебрегнат изцяло сделката и да атакуват Иран?
Само няколко дни, след като Макрон и Меркел напускат Вашингтон, става ясно защо техните усилия да упражнят влияние върху политиката на САЩ са загуба на време. По време на брифинг на 30 април в праймтайма на израелската телевизия министър-председателят Биби Нетаняху показа, че той, а не дребосъците M&M, има реално влияние във Вашингтон. Франция, Германия, дори Великобритания, могат да му дишат прахта.
Тук не е необходимо да изясняват особеностите около случая с Нетаняху, който смята, че Иран е в нарушение на JCPOA. Бившият американски оръжеен инспектор Скот Ритър, остър критик на Нетаняху, отбелязва, че израелският премиер ще постигне желания резултат, защото се радва на подкрепа: „Правните и практически заблуди, присъщи на изказването на Нетаняху, нямат значение. В крайна сметка Нетаняху се обръща към публика, която се състои само от един човек – Доналд Тръмп. Този „брифинг, базиран на информация на разузнаването”, независимо от достоверността на данните, ще бъде използван от Тръмп. С информацията от него американският президент ще подплати решението, което вече е взел – да се оттегли от JCPOA. По този начин поставя Америка и света пред една възможност – война с Иран.
Нетаняху удари Макрон и Меркел по слабото им място. Що се отнася до Тръмп – дори когато американският президент забавляваше своите високопоставени гости от Франция и Германия, той ги разиграваше и им се подиграваше. Няма съмнение, че е бил наясно, че Нетаняху ще провали плановете им, още щом напуснат Вашингтон.
Това дали на 12 май Тръмп ще извади САЩ от JCPOA, или няма да го направи, в момента е второстепенен въпрос. Въоръжен с аргументите на Нетаняху (които се възприемат като Божия истина в американския политически истаблишмънт и в почти всички медии), Тръмп може да изправи Франция, Германия, Великобритания и ЕС пред неприятен избор: или да подпишат в полза на американските максималистки искания за цялостно преразглеждане на споразумението, незабавно, без никакъв шум; или (по-вероятният развой на събитията) да изчакат САЩ да се оттеглят, а после да подкрепят същите искания под формата на ултиматум към Техеран – подплатени с повторно налагане на санкции и заплаха от военна намеса. (И ако се противопоставят, ако искат да запазят JCPOA, дори и без участието на САЩ, трябва да се подготвят за вторични санкции за европейските компании, които правят бизнес с Иран).
Простичко казано, Нетаняху и неговият любим арабски приятел – саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман, имат контрол над случващото се. Толкова за „Америка на първо място”.
Събитията, свързани с JCPOA, съответстват на тези, които се разразяват на други големи арени, където политиката на САЩ, водена от Израел и Саудитска Арабия, се сблъсква с Иран: войната в Сирия вече ескалира. Според израелския сайт DEBKAfile, по време на своята визита от 29 април в Израел – ден преди изказването на Нетаняху, наскоро назначеният американски държавен секретар Майк Помпео се среща с израелския премиер и му дава зелена светлина за военни действия. „По време на първото си пътуване в Близкия изток като държавен секретар, Помпео многократно потвърди в Тел Авив, както направи по-рано в Рияд, че иранското споразумение или ще трябва да бъде преразгледано, или ще бъде отхвърлено от президента на Доналд Тръмп на 12 май. Заставайки редом до Нетаняху, държавният секретар подкрепи израелските усилия за противопоставяне на Иран в Сирия. Той заяви, че САЩ поемат ангажимент да „намалят обхвата на пагубното влияние на Иран в Сирия, изрично споменавайки „ракетните системи на Иран, подкрепата му за „Хизбула”, вноса на хиляди шиитски бойци в Сирия”, пише източника. Помпео добавя: „Твърдо подкрепяме суверенното право на Израел да се защитава”. (Явно Сирия няма такова суверенно право). Според DEBKAfile, така САЩ дава зелена светлина на Израел да предприеме действия срещу всички, които застрашават сигурността му от Сирия. Освен това държавният секретар подчерта, че САЩ ще продължат да се борят с „Ислямска държава” и няма да толерират използването на химическо оръжие от режима на Асад.
Споменаването на химическите оръжия и „Ислямска държава” е само проформа. Реалните цели са сирийското правителство и неговите ирански (и руски) поддръжници – основните сили, които се борят срещу „Ислямска държава”, „Ал Кайда” и други джихадистки групи. Израел вярва, че има картбланш от Вашингтон да нанесе удар върху сирийските и иранските сили. За момента предпазливостта е по-висока заради руското присъствие. Но не може да се говори, че Израел има каквато и да било сигурна защита, особено ако Москва иска да подобри въздушната отбрана на Сирия.
Вашингтон има два възможни изхода от ситуацията в Сирия. Предпочитаният е смяната на режима: Асад трябва да си тръгне. Ако това се окаже невъзможно, вторият възможен изход, който ще бъде приемлив за Вашингтон, е някаква форма на разделение – или във вътрешен план (като автономния кюрдски регион в Ирак), или разпадане на Сирия (като Югославия и СССР). Най-важният изход би бил създаването на сунитско формирование, извън контрола на Сирия или влиянието на Иран, за което призова Болтън през 2015 г.
Така или иначе, Сирия е разглеждана основно като пешка в една по-мащабна игра: Irania delenda est (Иран трябва да бъде унищожен – бел. прев.). Израелският министър на отбраната Авигдор Либерман заяви, че „това са последните дни на иранския режим и той скоро ще падне”. Парчетата от пъзела се нареждат, за да може събитията от 2003 г. в Ирак да се повторят в Иран. Немалко големи клечки във Вашингтон, включително такива, които имат влияние над Тръмп, подкрепят терористичната ислямско-марксистка – и, разбира се, финансирана от Саудитска Арабия – Организация на муджахидините на иранския народ или „Муджахидин халк”. Въпреки че няма видима вътрешна подкрепа в Иран, „Муджахидин халк” е поддържана като ядро на заместващ „демократичен” режим, който да бъде инсталиран в подходящото време – нещо като колективен еквивалент на Ахмед Чалаби, който през 2003 г. е „парашутиран” в Ирак като сатрап от Вашингтон.
Съдбата на иранското ядрено споразумение и ходът на войната в Сирия представляват двете страни на една и съща монета. Въпросите дали Иран наистина е имал ядрена програма, или е излъгал за нея,и дали има възможност да рестартира такава днес, нямат значение. Както няма значение това дали Саддам Хюсеин наистина е имал „оръжия за масово унищожение” през 2002 г., или не е разполагал с такива. Твърденията, че Иран е нарушил JCPOA са сериозни, основно заради това, че служат като претекст за онова, което ще последва.
С или без оръжия за масово унищожение, сегашната администрация на Вашингтон – която включва някои от същите хора, които служат в администрацията на Джордж Буш – вземат решение за смяна на режима в Иран, както по-рано вземат решение за смяна на режима в Ирак. Ако това може да бъде постигнато с политически и икономически способи, то те с радост ще поемат в тази посока. Използването на военна сила също е възможно, ако се наложи.
