Те няма да се сражават за съветската власт, но ще се бият до смърт за Русия

Големият проблем на Русия е, че декември 1991 г. не се различава от февруари 1917 г. И в двата случая на власт идват цинични продажни управляващи, казва анализаторът.

Интервю на Калина Андролова с Боян Чуков, геополитически анализатор.

– На 7 май беше инаугурацията на президента Путин. Какво би могло да се каже за тази церемония? Никой от знаковите политически лидери не присъства.

– Присъствието или отсъствието на президенти или премиери на инаугурацията на Владимир Путин в Кремъл е изключително ясен знак с геополитическа проекция. Това показва релефно кой къде се ситуира в огромния конфликт, който неуморимо води към въоръжен сблъсък между Русия и колективния Запад. На практика стана ясно, че на Русия, както казва император Александър III, съюзници са само нейната армия и флота. Практически в първата редица на гостите на инаугурацията в Кремъл стоеше само бившият германски канцлер Герхард Шрьодер. Не видях нито един президент или премиер от постсъветското пространство. Включително от ОДКБ или ШОС. Нямаше го и Александър Лукашенко. Присъстваха акредитираните в Москва чужди посланици. Много от политиците в света се опитват да „играят“ и да извличат моментни национални и лични изгоди от лавиране между двете противостоящи страни. Още преди тържествената церемония в Кремъл основният въпрос беше дали въобще ще присъстват действащи държавни глави. Що се касае до руския народ, то той едва ли преживява много тежко отсъствието на 7 май на западни лидери в Москва. А руският елит е абсолютно наясно със ситуацията. Голяма част от елита фигурира в санкционни списъци от различен характер. Самата инаугурация представлява формално Федералното събрание, пред което ще говори Владимир Путин. Единствената по-коментирана новина на 7 май беше, че сръбският президент Александър Вучич не бе поканен на церемонията. Той трябвало същия ден да се срещне с Реджеп Ердоган в Турция. Президентът на Република Сръбска Милорад Додик обаче получи покана. Александър Вучич до този момент умело се опитва да „балансира“ между Запада и Русия. Преди дни той заяви: „Сърбия е независима във вземането на своите решения. Изборът на Сърбия е път към ЕС, дружба с Русия, Китай и Турция“. Явно този тип „балансиране“ вече не се котира в Москва. Вучич се опитва да търси военната подкрепа на руснаците за Косово, но съгласува своята позиция с Ангела Меркел. През 2014 г. Сърбия даде дипломатически статут на силите на НАТО в Сърбия. След това Русия поиска същия статут за своя хуманитарен център в Ниш, но оттогава до днес няма отговор от Белград. Сръбското правителство не е приело решение по въпроса. С всеки изминат ден „маржът“ за лавиране в конфликта между Русия и колективния Запад се стеснява. Това се отнася за всички. Даже за Сърбия.

– Считате ли, че в Русия се отнасят с разбиране към страха на европейците да присъстват на такива събития, тоест да демонстрират близост с Путин?

– Мисля, че в Москва вече почти липсва разбиране към този тип поведение. Особено сред по-младите кадри, които сега навлизат в държавното управление. Те са прагматици и са доста по-безкомпромисни. За разлика от някои представители на по-старото поколение с носталгични спомени от миналото. Въпросното „разбиране“ се е изчерпало не само към европейците, но и към руските съюзници в постсъветското пространство. Някои от източноевропейците се опитват да се скрият зад формулата „ние сме малки и нищо не зависи от нас“ или „натиснаха ни и нямаше как да не се подчиним“. Макар че вече плахо в Европа по някои теми се чуват гласове на държавници, които противоречат на Брюксел и Вашингтон. Това е естествено, тъй като „солидарността“ в операциите нанася огромни икономически щети на „послушковците“. В Европа се наблюдава стагнация, която води до нарастване на социалното напрежение. Затова и несистемните политически партии увеличават своята електорална тежест и постепенно изместват елитите на статуквото. Наблюдаваме обаче и как псевдопатриотични формации, които стават част от статуквото, не могат да имат продължителен успех, защото рано или късно измамата става ясна. Кръгът е омагьосан.
Днес европейците се опитват да се дистанцират от Владимир Путин. Утре ще тичат да си правят „фамилни снимки“ с него. Всичко това е déjà vu. Политиката на Тодор Живков „да се снишим, докато премине бурята“ е контрапродуктивна за интересите на по-малките европейски народи.

– 9 май е Ден на победата и край на Втората световна война. Защо европейските държави решиха, че именно 9 май ще бъде и Ден на Европа? Има ли усилия от страна на Запада да се омаловажи руското решаващо значение за освобождението на Европа от хитлеризма?

– Този въпрос е фундаментален, многопластов и многовекторен. Включва задължително също и темата за ролята на Православието във Втората световна война. Никой не говори за това как Хитлер се появи на политическата сцена. Кой финансира неговия политически възход? Каква е връзката му с англосаксонската олигархия? Никой не говори за това, защото се взривяват аргументите на информационно-историко-психологическа война, която днес се води срещу Русия. По-младите поколения по-рядко се замислят над мащаба на подвига, извършен от съветския войник през Втората световна война. Не бива да се забравя, че в събитията през 1941-1945 г. участва не само народа, но и щабовете, пълководците и главнокомандващият, тоест ръководителите на Съветския съюз. Тоест СССР е държавата, която пречупи с цената на огромни жертви гръбнака на нацистка Германия. Убитите съветски граждани по време на войната са 27 милиона, от които 10 милиона са военни, а останалите са цивилно население. За сравнение, САЩ дават общо 417 000 жертви, от които 405 399 са военни. Великобритания дава 380 000 жертви, от които 286 200 са военни. А Китай винаги се забравя. Поднебесната дава 15 500 000 жертви, от които 3 800 000 са военни. Мисля, че тези цифри са достатъчни, за да се разбере гузната съвест на Запада, когато той се възторгва от своята проектна историко-фантастична филмова индустрия, бълваща филми като „Капитан Америка“. Тази индустрия има за цел да принизява ролята на СССР във Втората световна война. Причината е геополитическа. По този начин Русия като правоприемник на Съветския съюз няма да може да претендира за ключова роля в световната история. За да се осмисли Втората световна война, трябва да се мисли с категориите на исторически епохи, планетарни пространства, световни цивилизации. В противен случай всичко се свежда до класическата формулировка, профанизирана и у нас: „Аз обичам Чайковски, Чехов и Большой театр, но мразя Владимир Путин“. Пълен нонсенс.

В началото на 2018 г. Европарламентът предложи да се признае 9 май за общодържавен празник и почивен ден като празник на Европа. Очевидно е желанието День Победы да се подмени с празник на европейското единство. Това няма да бъде празник на победата над нацистка Германия. Няма да бъде празник, свързан с Втората световна война. Очевидно е, че става въпрос за изтласкване на Деня на победата и значението на съветската победа във Втората световна война от съзнанието на следващите поколения.

– И все пак какви са основанията на Запада да търси и да се стреми към тази подмяна? Какъв е смисълът от нея?

– На 4-11 февруари 1945 г. в Ялта на срещата между Сталин, Рузвелт и Чърчил един индийски журналист започнал на проклина тихо: „Проклет тиранин, убиец, кръволок…“. Стоящият до него съветски журналист му направил остра забележка: „Забранявам Ви да говорите по този начин за моя главнокомандващ!“ Индиецът го погледнал изумен и отговорил: „Та кой говори за Сталин. Аз проклинам Чърчил“. Някой съмнява ли се, че водената от Чърчил политика в Индия е престъпление не само срещу индийския народ, но и срещу човечеството? Или само индийците считат, че това е така? Само през първия от безбройните гладомори в Индия умират от глад 10 милиона души. „Бенгалският глад“ е най-големият геноцид в човешката история, но за него не пише нищо в учебниците. „Мразя индийците, те са животни с животинска религия, които се размножават като зайци“, това заявява Уинстън Чърчил, който днес е икона за „световната демократична общност“. Но хубаво е да се правят исторически сравнения. В противен случай историята се превръща 100% в проектна наука, в психо-история. Когато избухва Втората световна война Западът не е единен, а е раздвоен. Западът е съставен от две противоборстващи културно-цивилизационни матрици: романо-германска и англосаксонска. Освен това САЩ по същото време се опитват да отнемат лидерството на Великобритания в световната океанска зона, а между Франция и Германия се наблюдава остро съперничество. През 1938 г. германският философ Валтер Шубарт характеризира състоянието на западния ареал по следния начин: „В Европа възникват симптоми на културна умора, пренаситеност, духовно падение… Европейският континент е обхванат от безпокойство. Западът е подарил на човечеството най-съвършени видове техника, държавност, но го е лишил от неговата душа“. В книгата си „Европа и душата на изтока“ Шубарт пише още: „Грандиозното събитие, което се готви, е възраждане на славянството като водеща културна сила. Възможно е, това да бъде режещо за слуха на някого, но такава е съдбата на историята, която никой не може да спре, идващите столетия принадлежат на славяните“. Не е случайно, че планът „Ост“, утвърден от Химлер на 12 юни 1942 г., предвижда унищожаването на 30 милиона руснаци, белоруси, украинци. Предвижда да се изселят и унищожат от завладените територии до 71 милиона, в това число 85% от поляците, 65% от украинците, 75% от белорусите, 50% от чехите. Година след излизането на книгата на Валтер Шубарт списание „Тайм“ публикува на 2 януари 1939 г. портрет на Адолф Хитлер на първа страница със заглавие: „Хитлер е признат за човек на 1938 г.“ В статията си „Тайм“ изказва надежда, че следващата година ще бъде още по-успешна за фюрера. А Валтер Шубарт пише: „Въпросът не стои така: Третият райх или третият Интернационал, фашизъм или болшевизъм. Не. Става дума за световен исторически конфликт между част от света, Европа, и част от света, Русия, между западноевропейския и евразийския континент“. От друга страна, Дейвид Лойд Джордж в качеството си на британски премиер е пределно ясен в английския парламент: „Традициите и жизнените интереси на Англия налагат разрушаване на Руската империя, за да се обезопаси английското господство в Индия и да се реализират английските интереси в Задкавказието и Предна Азия“.

– Тоест, говорите за една историческа битка между Запада и Русия, която ту прилича на Втора световна война, ту на информационна война, ту на черен пиар и санкции, но всъщност става дума за един и същи проблем. Конфликт за имперско пространство.

– Да. Но нека поясня. Характерен момент от предвоенната обстановка по онова време е форсираното формиране на фашистки режими в Италия, Германия, Испания, Португалия и разпространяване на идеологията на фашизма. Всичко това се реализира с паричната и логистична подкрепа на западната финансова олигархия. Появата на Хитлер е резултат от англосаксонския геополитически инженеринг, а не е просто германската реакция на съветската политика, на болшевизма. През 2004 г. вестник „Гардиън“ публикува статия: „Как дядото на Буш подпомагал Хитлер“. US сенаторът Прескът Буш (1895-1972), дядо на американския президент Джордж У. Буш, бил директор и акционер в компании, които са печелили от сделки с нацистка Германия. Прескът Буш продължил да работи с финансистите на Третия райх до 1942 г., тоест след като САЩ вече са влезли във война с Германия, и когато нацистките планове и политика вече са били известни. Известни са и доста други подобни случаи.

Аз се отнасям с респект към трудовете на Арнолд Тойнби. Той също има виждане по отношение на конфликта между Русия и Запада. В издадената през 1948 г. книга Civilization On Trial Арнолд Тойнби пише: „Агресията в течение на столетия се явява единствена форма за общуване на Запада с външния свят… Хрониките на вековната борба между клоновете на християнството, може би, действително отразяват, че руснаците са били жертви на агресия, а хората на Запада – агресори“. През 1940 г. на полето на предстоящите сражения стоят три политико-идеологически системи: либерализъм, фашизъм и социализъм. Зад тях стоят съответните религиозни системи и съответно финансовият, фашисткият и комунистическият интернационал. Още през 1925 г. бъдещият фюрер в своята книга „Майн кампф“ фиксира Италия и Англия като съюзници на Германия, Франция като смъртен нарушител, а Русия като главен обект за агресия: „Когато ние говорим за завоюване на нови земи в Европа, ние имаме предвид само Русия“. При това фюрерът действа в пълен разрез с изводите на германските геополитици Фридрих Рацел и Карл Хаусхофер, с военните стратези и завещанието на Бисмарк. Хитлер се предоверява на информациите на британския агент адмирал Вилхелм Франц Канарис, началник на Абвера (службата за военно разузнаване и военно контраразузнаване) на нацистка Германия. Затова насочва войските на Третия райх на Изток. Когато личният секретар на Адолф Хитлер райхслайтер Мартин Борман научава, че германските войски са нахлули в СССР, свидетели твърдят, че той извикал емоционално: „Небитието победи битието!“

– Въпреки историческите вражди и политическите конструкции, по време на Втората световна война СССР се сдобива със западни съюзници. И честно казано, без тях изходът от войната не би бил същият, тъй като Съветският съюз е ужасно обезкръвен, страната е опустошена от болшевиките, налaга се да извадят офицерите от лагерите…

– На 22 юни 1941 г. ситуацията рязко се променя. СССР се превръща в последна надежда за спасяване от кафявата чума. За първи път в световната история всички народи започват да се молят за победата на съветския войник. Чърчил моментално съобразява, че западната креатура Адолф Хитлер започва да действа независимо от своите първоначални финансови спонсори. И още на 22 юни 1941 г.британският премиер заявява: „Никой не е бил по-упорит противник на комунизма от мен… Но сега всичко това отстъпва на втори план пред лицето на разгръщащите се събития. Опасността, която заплашва Русия, това е опасност, която заплашва и нас, и САЩ“. На 22 декември 1941 г. лондонският „Таймс“ пише: „Битката на Източния фронт се явява стълб за цялата война. В крайна сметка, всичко зависи от нея“. От Кремъл прозвучава кратко и твърдо: „Наше дело правое. Враг будет разбит. Победа будет за нами“. На 22 юни 1941 г. геополитическият статут на СССР се променя. Съветският съюз оглавява световната геополитическа йерархия. Втората световна война всмуква в своя глобален кървав хаос 61 държави, което прави 80% от населението на земята. Сражават се около 110 милиона човека. Военните действия обхващат всички континенти. Точно в този момент целият съветски народ воюва не само за своите интереси, но и за интересите на цялото човечество. Победата на руския войник се превръща в епохалното събитие на XX век. Нищо, че са извадили офицерите от лагерите и страната е била опустошена.

– Каква е ролята на православието в редовете на Червената армия по време на Втората световна война? И дали Православието не е понякога разделителната линия между Запада и Русия…?

– Православието е атакувано постоянно от колективния Запад, защото е интегрална част от цивилизационния код на руснаците. В първия ден от началото на войната, първият, който се обръща към своите съграждани, е фактическият глава на Руската православна църква (РПЦ) към онзи момент, митрополит Сергий (Страгородский). Той благославя защитата на отечеството. Обръща се към съветските граждани преди Сталин и то с пророчески слова: „Господ ще ни дари с победа“. Няколко дни след началото на войната главнокомандващият на Червената армия мълчи. След няколко дни се съвзема и се обръща по църковному към народа. Нарича хората „братя и сестри“. Войната с фашистка Германия завършва победоносно на 6 май 1945 г. в деня на Свети великомъченик Георги Победоносец, покровител на руската войска. Според руските православни хора Хитлер допуска фатална грешка. Защото атакува Русия на 22 юни 1941 г. Ден, който РПЦ отбелязва като „день всех святых, в земле Российской просиявших“. Руската патриаршия, която е закрита от православния цар Петър I, е възстановена при богоборческия съветски режим. Митрополит Сергий става официално патриарх на РПЦ на 8 септември 1943 г. Много от православните свещеници хвърлят расото и обличат военния шинел. Над 40 свещенослужители са наградени с медали „За отбраната на Ленинград“ и „За отбраната на Москва“. Бъдещият Святейший Патриарх Московски и на цяла Русия Пимен (Извеков) стига до звание майор по време на войната. Бившият картечар Коноплев, награден с медал „За бойни заслуги“, става по-късно митрополит Алексей Калинински и Кашински. През септември 1941 г. специалният пратеник на американския президент Уилям Хариман задава следния въпрос на Сталин: „За какво ще се сражават вашите хора?“ Отговорът на Йосиф Висарионович е: „Съветските хора няма да се сражават за комунистическата идея, те няма да се сражават за съветската власт, но ще се бият до смърт за Русия“. Съветският проект е продължение на първата геополитическа доктрина на Русия, която се нарича „Москва-Трети Рим“. Тази месианска доктрина не е обикновено византийско православие. Това е антизападна, антикатолическа доктрина. През 1927 г. е осъществен прелом в развитието на СССР. Троцки е изхвърлен, троцкизмът е изгонен. Въпросът с левия глобализъм в услуга на англосаксонската олигархия приключва. През 1934 г. Сталин отменя решението на Ленин и Свердлов за преминаване на руската писменност на латиница. По това време 52 езика на съветските народи от общо 89 са преминали на латиница. Но Сталин връща кирилицата. В същата година той реабилитира църквата, възстановява много от нейните права, пуска от лагерите свещенослужителите. Съгласно разказите на владиката Питрим, който се позовава на звънаря на един от храмовете в Кремъл, от есента на 1941 г. Сталин започва да се моли през нощта в кремълските храмове. Йосиф Висарионович отивал сам и целувал свещеника съгласно православния обичай. Молил да му прочетат някой акатист (акатист, от гръцки ακάθιστος, буквално не се седи, в християнското богослужение е песнопение, свързано с усилена молитва, при което вярващите стоят прави). През 1942 г. СМЕРШ получава задача да направи изследване колко процента от съветските войници и офицери вярват в бог и носят кръстове. Става ясно, че 42% от офицерите преди сражение се кръстят. А войниците почти всички влизат в битка с молитва и кръст. Отделно през войната РПЦ събира пари от миряните. Със събраните средства са произведени 42 танка, които са подарени на Червената армия. По този начин на фронта се появява православната танкова колона „Дмитрий Донски“. Мисля, че с тези примери става ясно защо Православието е мишена за Запада. Така както с разпадането на КПСС се разпадна СССР, така с унищожаването на Православието ще се разпадне и Русия. И за да завърша по тази тема. Великата победа на 9 май 1945 г. е постигната благодарение на саможертвата на всички народи и религиозни вероизповедания в Русия. И точно тази победа показва изключителните сили на руския многонационален и многоконфесионален организъм. До 1943 г. малочислените народи на Севера в СССР не са подлежали на мобилизация. Но през юни и юли 1941 г. се образуват опашки пред мобилизационните пунктове. Нанайци, улчи, евенки и други масово заминават на фронта като доброволци. Общо около над 3000 бойци. Етносът орочи тогава наброява 600 човека. Само от село Уст-Орочи, Ванински район, на фронта заминават 30 човека. За главата на снайпериста нанаец Максим Пасар германското командване обявява награда в размер на 100 000 марки. За периода юли 1942 г. до неговата смърт през януари 1943 г. Пасар ликвидира 236 фашисти. Даже руската бяла емиграция приема нападението срещу СССР като величайша беда за руския народ. И започва да помага на Червената армия в битката й срещу фашистите. Един от духовните лидери на руската емиграция, митрополит Нестор, по-късно заявява: „Ние нищо не сме простили на Ленин, но ние простихме на Сталин, заради победата във Великата отечествена война“.

– Каква е целта на умишленото подменяне на историческите факти? Ясно е, че СССР има западни съюзници срещу Хитлер, но без невъобразимите жертви на СССР победа не би била възможна. Какво показват подобни действия на Запада на пропагандно-информационното поле?

– Тези, които познават историята много добре, знаят, че вторият фронт се открива в Нормандия едва на 6 юни 1944 г., когато вече е ясно, че Германия губи войната срещу СССР. САЩ водят войната до този момент основно срещу Япония в Тихоокеанския регион и тя малко влияе на обстановката в Европа. Холивудските филми за Втората световна война се разминават тотално с действителността. Ако човек гледа и се учи на история само от тях, то може и да не разбере, че във Втората световна война срещу Германия са воювали и съветски войски. Типичен пример са „героичните“ подвизи на „Капитан Америка“, който почти сам с няколко свои приятели повалят Третия райх. Тези кинопродукции са част от хибридната война, която се води срещу Русия. Тя има за цел промиване на мозъците на младото поколение, което се отдалечава във времето от 9 май, Деня на победата. Защо колективният Запад променя и подменя историческите факти? Защото има възможност. Защото излезе победител в първия епизод от Студената война. День Победы е ключов елемент от националната идентичност на Русия. Ето защо постоянно се нанасят информационни удари срещу руската победа над германците. Ето защо геополитическите противници на Москва постоянно се опитват да обезценят 9 май. Това е причината Денят на победата да се представя в медиите на Запад като „тържество на съветската носталгия“. Западняците си позволяват неприлични сравнения и подмятания. Преди две години британският таблоид Daily Mirror си позволи да коментира дължината на полите на дефилиращите женски военни части: „…основното, което биеше на очи бяха късите мини поли, които рязко контрастират с униформата на женските батальони в повечето западни армии, включително Въоръжените сили на Великобритания и САЩ“. Британските журналисти са забелязали, че на „бруталния руски лидер“ му харесва това „зрелище“. Пошло! Днес колективният Запад прави всичко възможно да принизи значението на 9 май, за да унизи Русия. Много руски експерти цитират полковника от руския Генерален щаб Алексей Ефимович Вандам, който твърди, че: „По-лошо от война с англосаксонците е само дружбата с тях“. Антируската истерия в Лондон, речта на Чърчил през 1946 г. и нападките на САЩ срещу Москва са закономерности на англосаксонската геополитика. Интересна е речта на Тереза Мей по повод отравянето на Скрипал и неговата дъщеря. Британският премиер в първата половина на своето слово повтори речта на Чърчил във Фултън и доктрината Труман. А втората част от речта на Тереза Мей съвпадна с една реч на Хилъри Клинтън от времето, когато тя бе държавен секретар на САЩ. Нищо ново под слънцето. Русия може да бъде оценена като „демократична страна“ от Запада само ако се превърне в подконтролна и полуколониална държава, чиято политика може да бъде направлявана в необходимата посока. Най-големият „грях“, който може да извърши Москва, е да започне да интегрира постсъветското пространство и, не дай си боже, да консолидира Евразия. А Русия прави точно това.

– Какви са Вашите прогнози за новото правителство на Путин? Ще бъде ли решителен, очаквате ли драстични промени?

– Владимир Путин се намира в изключително сложна ситуация. Кадровите промени са неизбежни. Мисля, че 2018 г. ще бъде преломна за Руската федерация. Руският народ очаква страната да се освободи окончателно от формулите и схемите на „бизнес държавата“ и „антидържавата“. Проблем за Русия беше досегашният икономически блок в правителството, който не се подчиняваше на президента, а се командваше дистанционно от чужбина. От чужди финансови кръгове. Промените в икономическия блок на новото руско правителство ще подскажат какво може да се очаква в бъдеще от Москва. По първоначални данни най-вероятно премиер на Руската федерация ще бъде отново Дмитрий Медведев. Излизат информации, че Сергей Лавров няма да запази своя пост като външен министър поради здравословни причини и натрупана умора. Лавров е изключителен боец на дипломатическото поле. Постигна забележителни резултати в много международни преговори. Но не успя да се справи с кадровото наследство на Андрей Козирев в руското външно министерство. Да си припомним. Андрей Козирев, външният министър на Борис Елцин, беше заявил: „Руските национални интереси съвпадат с американските национални интереси“. Без коментар. Засега в областта на „меката сила“ Русия изостава драстично от САЩ. Явно са необходими нови хора, нови идеи, нови подходи. Например руската „мека сила“ на Балканите е демоде, с фасон от периода на „зрелия социализъм“. Ясно е, че „мека сила“ с антиселекция и шуробаджанащина няма как да бъде ефективна. След инаугурацията Владимир Путин ще подпише указ за ново развитие на страната. Здравеопазването, образованието и инфраструктурата са приоритетните направления.

– Предимно върху какво би трябвало да се съсредоточи Путин? Икономическото състояние на Русия, запазване на извоюваните позиции на международната сцена, сближаване със Запада чрез компромиси или пък напротив отстояване на руския национален интерес с цената на политически разрив със западния свят?

– Големият проблем на Русия е, че декември 1991 г. не се различава от февруари 1917 г. И в двата случая на власт идват цинични компрадорски управляващи. След 1991 г. съвсем целенасочено за няколко години в Русия бе ликвидирана прослойката, която управляваше съветската държава. Но дошлите на власт „реформатори“ не бяха достатъчно квалифицирани. Предишните не можеха да бъдат заблудени относно истинските цели на провежданите в страната „реформи“. Един важен момент. Второто поколение „реформатори“ деградира още повече, вече не може винаги да разбере какво точно прави и защо го прави. То просто знае, че ако „слуша“, ще получи лични бонуси и ако пооткрадне нещо, то това ще бъде безнаказано. За двайсетина години в Русия се създаде някакъв псевдодържавен елит. Той бързо избуя с компрадорски корени върху богатата руска земя. Забогатя чрез грубо нарушаване на законите. Затъна в корупция. И естествено, този елит няма идея как да защитава интересите на руската държава. Сегашният псевдоелит няма как да се превъзпита. Той си има всичко и не носи отговорност за нищо. Той ще брани със зъби и нокти сегашното статукво. Огромният проблем, който Владимир Путин трябва да реши през своя мандат, е решителното кадрово саниране на руската държавност. Във всички сектори на обществено-политическия живот на Русия. Необходима е сериозна антикорупционна програма. А срещу нея ще има огромна съпротива. Но Владимир Путин разполага с най-важното. Има подкрепата на народа. Западът е убеден, че докато руски депутати в Думата, членове на руското правителство, кадри в президентската администрация притежават недвижими имоти и банкови сметки на запад, Русия никога няма да даде решителен отпор, когато се нарушават нейните национални интереси. В предаванията на Владимир Соловьов по ОРТ много често участва фотогеничният депутат от „Единна Русия“ Сергей Железняк. Той громи американската политика „красочно“ (колоритно) както казват руснаците. Има четири дъщери. Настя и Катя завършват своето висше образование в Лондон, а третата му дъщеря – в САЩ. Въпреки обещанията на Сергей Железняк, че „те ще се завърнат у дома и ще бъдат полезни на страната“, две от тях продължават да си живеят в Лондон. Този факт се раздухва от опозиционера Алексей Навални в руските медии. Сергей Железняк агитира да се „купува само руско“, но си е купил автомобили Chrysler и Lexus. Позната картинка. Най-слабото звено на съвременна Русия е нейната система за социално управление. Управляващият елит все още няма адекватно и естествено целеполагане. Да не говорим за обоснована и ефективна методология за неговото реализиране. Русия може да бъде превзета само отвътре. Отвън не се получава. Поне историята до този момент показва това.

– Възможно ли е САЩ и Русия в крайна сметка да се договорят? Някога.

– Аз съм песимист. На този етап няма никакви перспективи за ползотворен диалог. Американците явно са планирали този път да разпарчетосат руската държава докрай. И те ще преследват своите цели, докато имат ресурси за осъществяването им. Конфронтацията би могла да се притъпи в определена степен, ако Доналд Тръмп успее да се пребори с „дълбоката държава“, която както се вижда е заседнала дълбоко и в Европа. Неоконите във Вашингтон са прекалено силни и до известна степен управляват САЩ. Светът върви към глобална война. Считам, че съвсем скоро по границите на Руската федерация ще бъдат размразени поредица от конфликти. Очаквам събития в Донбас, Нагорни Карабах и инвазия на радикалния ислям в Дагестан и други региони на Русия, населени с мюсюлмани. Очаквам събуждане на ислямистите в Средна Азия и разпалване на стари етнически вражди между Узбекистан и Киргизия. Таджикистан като територия, съпределна на китайския Синдзян-уйгурски автономен регион (населен с мюсюлмани), също може много бързо да бъде хаотизиран от джихадистите, които се прехвърлят от Сирия в Афганистан. Владимир Путин ще трябва да активизира процеса на културно-цивилизационно съзидание в Русия. Има три матрици, които синтезират руската цивилизация: „съветска“, която е почти напълно унищожена; а другите две са православно-славянска и евразийска (руско-тюркска). В момента те активно се разрушават от колективния Запад със средствата на хибридната война. Да припомня. Хибридната война е съвкупност от действия, насочени към разрушаване на всички основни геополитически пространства на обществото-противник. По-точно казано, това е неговото абсолютно сриване. Русия трябва да се готви в обозримо бъдеще да се бори срещу локални „традиционни“ войни в ресурсните региони на страните-обекти, които са разположени по периметъра на нейните граници. Трябва да очаква „цветни революции“ в страните, които са геополитически съюзници на Москва. Нагледен пример са събитията в Армения. Ще има и насърчаване на сепаратизма в Русия и в страни-обекти на агресия, които са в руската орбита. Русия няма друг избор освен да действа умно и решително. Да се готви за дълга обсада. Ако желае да оцелее като държава и да се еманципира окончателно в геополитически план. Системната заплаха изисква и системен отговор. Засега „ястребите“ във Вашингтон биха се респектирали само от свръхмодерни руски оръжия. Но оръжейният баланс между свръхсилите с времето се променя. Може в една посока, но може и в обратна.

– Казват, че Западът не разбира Русия, нашите родни политици подготвени ли са да водят висока политика с Русия? Имаме ли стратегия или реагираме според въведена отвън стратегия?

– Българският политически елит ежедневно показва, че не е готов и не осъзнава дълбоките промени, които се случват в света. Като генезис между българския и руския псевдоелит няма никаква особена разлика. Те са формирани с една и съща технология. Нашият псевдоелит е също с компрадорски корени. Изграден е на базата на антиселекция от външни фактори. На базата на критерии, които са в пълен разрез с българските национални интереси. Като доказателство за въпросната антиселекция у нас мога да посоча ужасяващия демографски срив. Само този неоспорим факт е комплексна оценка за всичко, което се случва в България. Българите се топят. Етническият състав на населението на българска територия се променя. Българският псевдоелит с малки изключения продължава да служи на „светлото дело на Хилъри Клинтън“. На американската „дълбока държава“ и парите на Джордж Сорос. Обърнете внимание. Български политици продължават да говорят срещу легитимно избрания президент на САЩ Доналд Тръмп. Не са преставали да говорят и срещу легитимно избрания руски президент Владимир Путин. От геополитическа гледна точка, в главата им е пълна боза. Но определено едно нещо им е ясно. Като кучето на Павлов и лампичката, която светва преди да се даде на животното да яде. В случая ролята на лампичка играе антипутинската и антитръмпистката риторика. Обливаш с помия Тръмп и Путин и след това „папкаш“. Аз лично считам, че Владимир Путин и Доналд Тръмп са в изключително сложна ситуация у дома. Но могат да оцелеят само ако играят като ситуационни партньори. Всъщност това е единствената надежда на света, за да избегне война. Естествено, външната политика на Доналд Тръмп ще продължи да се изгражда на базата на предишните теории и принципи на англосаксонската геополитика. Санкции, информационни атаки, демонизация на руското ръководство, лишаване на Русия от външен и вътрешен пояс на сигурност, включване на Евразия в зоната на „жизненоважните интереси“ на САЩ, създаване на централно военно командване на САЩ, отговорно за евразийския регион, всичко това ще остане. Защото точно това представлява реализиране на класическите американски геополитически теории, концепции и доктрини. В момента не виждам никаква тяхна алтернатива.

Няколко думи и за българо-руските двустранни отношения. В междудържавните отношения нещата са ясни. Не така стои въпросът с българо-руските отношения по линия на народната дипломация (неправителствени организации и лични контакти). След 1989 г. „дружбата“ между руския и българския народ започна да се изгражда от прословутите демократи „реформатори“ (и от двете страни). С финикийски ентусиазъм, но и с похватите на компрадорските псевдоелити в Русия и България. С времето българо-руската „дружба“ по линия на народната дипломация обрасна със специфични взаимозависимости между „актьорите“ и от двете страни. За съжаление проекцията на тези „специфични взаимозависимости“ се разминава тотално с профила на интересите на двата народа.

Но искам най-накрая да попитам какво точно значи в XXI век да правиш „цивилизационен избор“? Това означава размиване на цивилизационния код, обезличаване на народа и превръщането му в лесно манипулируема биомаса, която работи против собствените си национални интереси.