Един от парадоксите на текущия исторически момент се заключава в това, че все по-силно, според моята естествено субективна гледна точка, се обрисуват някакви финални точки, крайни резултати на глобалното макроуправление до което развитието на това, което наричат „световна глобална политика“ или понякога „велика игра“, трябва да стигне.
Двата „финала“, да кажем така, пряко произтичат от прословутата парадигма за съкращаването на ресурсната база на фона на нарастващия брой население, която е озвучавана неведнъж и не предизвиква никакви съмнения. Двата „финала“ тръгват от принципа за изграждане на макросистемата, но трябва да направят това по различни пътища и, възможно с различни резултати, въпреки първичната цел – концентрация на ресурсите и сдържане на разрива между двата елемента на озвучената парадигма.
Според мен това може да изглежда така:
1. Първият „финал“ – това е естественото развитие на механизма на глобализацията.
В последно време у мен се появява усещането, че един от векторите на октомврийската революция, насочен към сценария „световна революция“ е бил опит за стартиране на своеобразна глобализация, само че „отдолу“, а не „отгоре“. Във всеки случай задачата и „тялото“ на загнилата Руска Империя е трябвало да дадат почва за сила, която излизайки извън границите на конкретната страна би послужила за таран, разбиващ националните граници на държавите и унищожаващ националния елит за да даде път на прословутия „интернационал“, създавайки орган за глобално управление. Но успешно решавайки въпроса по разрушаването на Руската империя, интернационалът и идеята за „световната революция“ се разбили у «държавника“ Сталин, който играел ролята на своеобразна „язовирна стена“ на развитието и изграждането на органи за глобално управление. Но като спрял реката, той не е могъл да спре това движение, а само го пренасочил.Така, започвайки примерно от 1975 година, стартира глобализацията „отгоре“, чрез институциите на бизнеса, бързо преодолели националните граници и превърнали се в транснационални компании, възможностите на които, понякога са съпоставими с потенциала на истинска държава. Именно транснационалните корпорации прокарват идеята за формиране на глобалната система на управление без да е свързана с отделна държава. Очевидната логика на дадения процес е пълното разрушаване на института на държавността, унищожаване на границите и формиране на единна система на планетарно управление, в която няма да има място националността и гражданството, а ще работят „други“ механизми на подбор и насърчаване.
Според моята, отново субективна гледна точка, през цялото дълго време всичко се е развивало именно в тази посока. Разпадна се СССР, в много отношения изкуствено, тъй като той обективно пречеше за прокарването на дадения път, беше създаден ЕС със своя модел на универсална евробюрокрация в единен център, но нещо се обърка. Курсът за създаване на единна система на някакъв етап се пропука, напълно възможно поради това, че редица елити на различни страни, включително елитите на САЩ и елитите на съвременната РФ се оказаха изключени от този процес и разбирайки какво ги чака, започнаха свой проект на контраигра.
2. Вторият „финал“ е следствие от напускането на първия път. Тоест пряко връщане към панимперската идеология и играта на „цар“ на планината. Тоест преход към все по-ожесточена конкуренция на големите държави с разрушителен финал, в рамките на който населението на загубилия заедно с елита ги очаква незавидна съдба. Да се описва с подробности този път няма смисъл, според мен, защото цялата история на изграждането на империи така или иначе е задействала този модел. Според мен, разпадането на империите е ставал в голяма степен поради липсата на базисна концепция, която да следва модела на „експанзия“ и „разширяване“.
Защо това е важно?
Защото сценария за съкращаване на населението в случай на избора на първия или втория път ще се различава.
В първия това ще бъде съгласувано и отчасти с помощта на многобройни „не явни“ механизми, въпреки, че в условията на свиващото се време могат и да отхвърлят лъжливата скромност.
Във втория са неизбежни редица локални сблъсъци с преход към глобална война.
Коментар на автора:
Може колкото искаме да говорим за „хуманизма“ на човека, за това че още малко и ще е появят онези, облечени в светещи одежди с висок морал и нравственост, ще нахранят и ще стоплят всички нуждаещи се и в света ще настане царството на глобалната справедливост, но за сега… Това го няма и даже в относително отдалечен сценарий няма да го има. Между другото, струва ми се, че именно във връзка с това нашата държава не обявява публично реалната стратегия, прословутия отговор на въпроса „какво искаме да получим в края“, защото даже в елита, който притежава знания и информация, никой не може да каже кой от тези два пътя ще бъде. Първият плаши с това, че в него за ТЯХ може да няма място и те ще загубят статуса си, капитала и неприкосновеността си, а вторият плаши с това, че в крайния конфликт загубите са абсолютно непредсказуеми и неконтролируеми.
