1.Либерализмът – тоталитарна идеология
Коя е доминиращата идеология на съвременния Запад и на неговия геополитически авангард – Съединените американски щати? Това съвсем не е безсъдържателен въпрос. Ще бъдем откровени: ние загубихме глобалния геополитически конфликт. Ние сме победени. И затова сме длъжни да знаем точно и строго – кой е господарят в новите условия на планетарното съотношение на силите, какви се основните черти на неговия светоглед, какво той мисли за мира, историята, съдбата на човечеството, за нас самите? Това е необходимо на всички – и на тези, които смятат да се примирят и покорно да служат на новите господари, и на онези, които отказват да приемат това положение и се стремят към противопоставяне и отвоюване на нова геополитическа свобода.
На нас ни е внушена мисълта, че на Запад няма никаква идеология, че там цари плурализъм на позиции и убеждения, че всеки е свободен да вярва в каквото желае, да мисли, говори и прави всичко, което поиска. Това е абсолютна лъжа, обикновен пропагандистки ход, заимстван от арсенала на „студената война”. В действителност на Запад съществува доминираща идеология, която е не по-малко тоталитарна и нетолерантна, както и всяка друга идеология, само нейните форми и принципи са своеобразни, философските й предпоставки са различни, историческата й основа коренно се отличава от идеологиите, привични и известни на нас. Тази идеология е либерализмът. Тя се основава на догмата за „автономния индивид” (тоест на последователния индивидуализъм), „приложната рационалност”, вярата в технологичния прогрес, на концепцията за „открито общество”, на превръщането на принципа на „пазара” и „свободния обмен” не само в икономически, но и в идеологически, социален и философски абсолют.
Либералната идеология е „дясна” в тясно икономически смисъл и „лява” в смисъл на хуманитарна реторика. При това всички други съчетания на дясното и лявото, или просто дясното и лявото сами по себе си, се отхвърлят от либерализма, той ги демонтира, маргинализира, изнася извън рамките на официоза. Либерализмът е тоталитарен по особен начин. Вместо преки физически репресии против инакомислещите, той прибягва към тактиката на мекото удушване, постепенното изтласкване в периферията на обществото, икономическото задушаване на дисидентите и опонентите и т.н. Но фактът си: доминиращата идеология на Запада (либерализмът) се бори активно с алтернативните политико-идеологически проекти, но за постигане на своите цели използва по-тънки, по-„меки”, по-отработени форми от тези на тоталитаризма, но и затова по-ефективни. Либералният тоталитаризъм не е брутален, не е открит, а завоалиран, призрачен, невидим. Но това не го прави по-малко жесток.
Наличието на Запад на „доминираща идеология” постепенно се осъзнава все по-ясно и в нашето общество. Наивността на ранната перестройка и на мечтата за „плурализъм” и „демокрация” постепенно се изпари даже при най-яростните реформатори. Реалността на либерализма и на идеологията на либерализма стана очевидна и следователно, ние стигнахме до по-голяма определеност. Отсега-нататък привържениците на Запада по необходимост са длъжни да споделят всички идеологически предпоставки на конкретния либерализъм (а не на някаква мъглява „демокрация”, под която всеки разбираше нещо неясно и неопределено), неговите противници се обединяват от неприемането на тази идеология. Това е повече или по-малко разбираемо.
Но либерализмът притежава още един, по-скрит пласт. Става дума за някои богословски и религиозни предпоставки, които в крайна сметка доведоха Запада именно до този идеологически модел, който днес е вкоренен в него и е станал доминиращ. Този пласт не е толкова универсален и еднозначно признат, както вулгарните щампи на „откритото общество” и „правата на човека”, но така или иначе той е основа и таен източник на водещата в света либерална идеология. Става дума за протестантската есхатология.
2. САЩ – квинтесенция на Запада
Днес никой не се съмнява, че светът се управлява от единствената останала пълноценна свръхдържава – САЩ. Това е не само най-мощната във военно отношение държава на Запада, това е в известен смисъл резултат от западния път на развитие, негов връх, негово максимално постижение. САЩ бяха основани и изградени като изкуствено конструирано образувание, лишено от историческа инерция, традиции и т.н., по мерките на най-радикалните рецепти, изработени от целия ход на западната цивилизация. Това е върхът на тази цивилизация, венецът на нейното съществуване. Само в САЩ принципите на либерализма бяха внедрени тотално и последователно и в един момент и Западът и либерализмът започнаха съвсем правомерно да се отъждествяват именно със САЩ.
Америка е хегемон на съвременния свят, гигантска геополитическа, стратегическа и икономическа империя, която контролира всички най-важни процеси на планетата. При това не просто като една от обичайните държави, дори и най-мощна и развита, а именно като идеологически модел, като път на развитие, като съдия и пастир на човечеството, налагащ му определена система от идеологически, мирогледни и политически ценности. Империята САЩ е империя на либерализма, империя на капитала, империя на постиндустриалното общество, като висш стадий на развитието на буржоазния строй.
Безусловно, САЩ се явяват преки наследници на Европа и европейската история. Но уникалността на това образувание се състои в това, че Щатите са взели от Европа само едно, най рафинираното, изчистено направление на цивилизацията – либералният рационализъм, теорията на „социалния контракт”, индивидуализмът, динамичният технологичен индустриализъм, абсолютизираните концепции за „търговския строй”. По-рано всички тези тенденции се концентрираха в протестантска Англия. Британската империя беше първият (ако не смятаме древна Финикия) модел за създаване на чисто „търговска цивилизация”, към която логично водеше западната история. И неслучайно главни теоретици на либерализма бяха именно англичани – Адам Смит, Рикардо и т.н., а философи на индивидуализма – Лок, Хобс, Мандевил. Макс Вебер и още по-ярко Вернер Зомбарт убедително показаха по какъв начин западният капитализъм се е родил от протестантската етика и доколко етно-религиозният фактор е съществен за възникването на определени обществено-икономически формации.
От Англия щафетата на „търговския строй” постепенно премина към САЩ и от втората половина на 20 век лидерството на Америка в общия контекст на западната цивилизация стана безспорен исторически факт.
САЩ са въплъщение на Запада, на западния капитализъм, негов център и негова ос, негова същност. И ние сега, от позициите на нашия опит, когато САЩ станаха единствен господар на цялата планета, към което те така дълго се стремяха, можем лесно да разпознаем логиката на историята, сливаща се като във фокус в една точка (което не можеха по исторически причини да направят мислителите, които не доживяха до драматичната развръзка на геополитическото, социалното и икономическото противопоставяне на „студената война”). И така, цялата западна история стига до САЩ. Собствено, Западът като геополитическо явление възниква в периода на разкола на християнската църква на православие и католицизъм. Католическият ареал стана база за това, което се нарича оттогава „Запад”. „Запад” в концептуален смисъл. От този момент хората от католическия свят отъждествиха себе си с пълноценното човечество, своята история – със световната история, своята цивилизация – с цивилизацията въобще. Всички други цивилизации и традиции бяха презрително приравнени към „дивите, варварски страни”. Показателно е, че в тази „не съвсем човешка” категория попадаха не само нехристиянски народи, но и целият православен свят, който в действителност беше зона на реалното, неподправено, автентично християнство. Впрочем, именно защото православните страни – отначало Византия, после Русия – бяха християнски, предизвикваха в католиците толкова агресивно неприемане. Православието дава пример за друго християнство – универсално, открито, не сектантско, радикално алтернативно на целия цивилизационен строй, който се установи на Запад и който до преди известно време претендираше за единствената форма на християнска държавност. В противопоставянето на католицизма православието следва да търси завръзката на диалектическото развитие на историята на цивилизацията и геополитическите процеси през следващите векове.
Разколът на църквите следва да се разглежда като начало на историята на Запада. По това време католицизмът застава начело на чисто „западните” тенденции. Но след известен период определени елементи на католическото учение, които то е получило, впрочем, от православното единство на църквите, влизат в противоречие с основната линия на развитие на Запада. Преломът става по време на Реформацията. В този момент най-„западните” тенденции се обособяват и концентрират в протестантството. Протестантството се разпространява именно в тези страни и сред тези народи, които последователно се движат в посока, зададена от разкола: отчуждение от Изтока, високомерно презрение към „дивите народи”, отъждествяване на себе си и своето техническо развитие с пика на цивилизацията, индивидуалистични и рационалистични тенденции, които не се задоволявали вече с католическите рамки (въпреки че последните, на свой ред, са съществена крачка в същата посока от напълно традиционното и вярно на духа на изначалното учение православие).
Протестантските страни – на първо място Англия – тръгват по пътя на „морската цивилизация”, клонят към абсолютизиране на либералния модел, към универсализация на „търговския строй”. Оттогава в самия Запад ролята на авангард, ролята на „Далечния Запад” започват да играят англичаните.
Още по-късно именно крайните, най-радикални протестантски английски секти поставят основата на американската цивилизация, проектират и реализират САЩ. Те тръгват натам – към крайния Запад – като към „обетованата земя”, за да строят там съвършеното общество, „идеалния Запад”, „абсолютния Запад”. Съединените американски щати като държава са създадени с консенсус на фундаменталистките протестантски секти и огромното мнозинство в политическата класа на САЩ досега неизменно остават представители именно на протестантски вероизповедания. Това, впрочем, е съвсем логично – страната се управлява от законните идеологически наследници на тези, които са я създали, организирали, довели до разцвет и могъщество.
Самите американци наричат това «Manifest Destiny» („Предначертана съдба”). С други думи, американците гледат на своята история като последователен възходящ път към цивилизационен триумф, към победа на онзи мирогледен модел, на който е основана самата американска цивилизация – като квинтесенция на цялата история на Запада.
3. Протестантството като идеология
Може да се възрази: „Съвременното западно общество – и особено американското – отдавна вече е атеистично, към религията се придържа незначителна част от населението и фундаментализмът, дори от протестантски тип, въобще не може да бъде приравнен към официалната идеология на САЩ, а още по-малко на Запада”. В действителност трябва да се посочи, че не е задължително религията да се изявява като култ или съвкупност от догми. В съвременния свят тя често се проявява индиректно, като психологически предпоставки, като система от културни и битови щампи, като полусъзнателна геополитическа интуиция. Религията може да се сравни с идеологията – едни (малцинството) владеят цялата съвкупност на концептуалния апарат, другите схващат идеологията интуитивно. И най-често днес религията въздейства повече чрез културния фон, семейната психология и нормативите на социалната етика. В това отношение САЩ са абсолютно протестантска страна и това „протестантство” засяга не само откритите привърженици на това вероизповедание, но и огромните слоеве на населението с други религиозни убеждения или атеистите. Протестантският дух е лесно да бъде открит не само в пуританите, баптистите, квакерите, мормоните и т.н., но и в американския кришнаизъм, и в сектата на Муун, и сред американските йезуити, и просто в нерелигиозните американски граждани. Всички те в една или друга степен са засегнати от „протестантската идеология”, въпреки че култово и догматично това се признава за относително малцинство. Втори аргумент. Политическата класа в САЩ не представлява пропорционално отражение на цялото общество. Достатъчно е да се погледне нищожния брой на цветнокожите сред политиците и висшите администратори. По традиция мажоритарен тип в американската политика е «WASP» — «White Anglo-Saxon Protestant», „белият англосаксонски протестант”. Следователно пълноценният протестантски фундаментализъм тук е много по-вероятен, отколкото в другите слоеве. И накрая, още по-конкретно, Републиканската партия на САЩ, една от двете, имащи де факто политически монопол, се ръководи от протестантско-фундаменталистки мироглед открито и последователно, закономерно смятайки го за осева линия на американската цивилизация, религиозно-догматично олицетворение на Manifest Destiny (Предначертаната съдба) на Щатите.
За промеждутъчен пласт между общопризнатия светски либерализъм за масите и протестантския есхатологичен фундаментализъм на политическия елит служат геополитическите центрове на анализаторите, обслужващи властта, които ползват в своите разработки обобщаваща методика, в която основните религиозни и философски постулати на протестантството, взети без детайлите и пророческия фанатизъм на проповедниците, се съчетават с най-прагматичните страни на либералната доктрина, но изчистена от патетичната демагогия за „правата на човека” и „демокрацията”. С други думи, геополитическото мислене, което е извънредно развито в политическия елит на САЩ, непротиворечиво съвместява в себе си есхатологичния фундаментализъм, идеята за „САЩ като новия Израел, призван да спаси народите в края на историята” и идеята за свободна търговия, като максимална рационализация на общественото устройство, основано на приоритета на „разумния егоизъм” и „атомарния индивид”. По такъв начин протестантското месианство на американската геополитика се съчетава с предложението за универсален пазарен модел и либерална система на ценностите.
4. „Империя на злото”
Главен геополитически идеологически враг на Запада в продължение на векове е Русия.Това е напълно закономерно. На богословско ниво това се корени в противопоставянето на католицизма (+протестантството) на православието, на Западната Римска империя на Византия. Западната и източната форма на християнството – това са два избора, два пътя, два несъвместими, взаимноизключващи се месиански идеала. Православието е ориентирано към духовното преобразяване на света в лъчите на божествената Фаворска светлина, католицизмът – към материалното преустройство на света под административното начало на Ватикана (вж. „Легенда за Великия Инквизитор” в „Братя Карамазови” на Ф.М.Достоевски). Православните почитат най-високо съзерцанието, католиците – действието. Православното политическо учение настоява на „симфонията на властите”, строго разграничава светското (василевса, царя) и духовното (патриарха, клира) начала. Католицизмът се стреми да разпространи властта на папата върху светския живот, провокирайки обратен узурпаторски ход от страна на светските монарси, стремящи се да подчинят Ватикана. Православните смятат католиците за „отстъпници”, предали се на „апостасия”, католиците смятат католиците за „варварска спиритуалистична секта”. По-късно най-антиправославните черти – включително отказ от служба и от много догми – са доведени до крайност от протестантите.
Рус е пряка и единствена духовно-политическа и геополитическа наследница на Византия след падането на Константинопол. Поради това и само поради това тя се е наричала „Свята”. Тя е превърната в „свята”, „богоносна”, „богоизбрана”, от провиденциалното приемане на византийското наследство, верността към пълнотата на православната традиция (включително социално-политически и даже икономически аспекти). Особено важно е да се подчертае, че не просто фактът на разпространението на православието като вероизповедание е дало тази святост – православни църкви има и в други страни и сред други народи. Но именно съчетанието на православната вяра с мощната и свободна политическа империя, с царството, с царя в съчетание с националния руски патриарх, осигурява догматичната и богословска , есхатологична правомощност на такова название. И строго казано, Рус престава да бъде „свята”, когато „симфонията на властите” и православното политическо устройство са отхвърлени – отначало от втория Романов (разкол) и после от неговия син западник и ликвидатор Петър Първи. Както и да е, от 16 век насам Рус се явява главен идеологически и цивилизационен противник на Европа. По-късно следва продължителен геополитически дуел с Англия на изток, а в последно време – „студената война”. Историята не е линейна, тя често прави отстъпления, отбива се встрани, изтъква детайлите, акцентира на парадоксите и аномалиите. И все пак осевата линия е очевидна. Безусловно, съществува някаква «Manifest Destiny» (Предначертана съдба) в широкия смисъл – тя води Запада към американския модел, към американския начин на живот, към свръхдържавата, а Изтокът (поне християнският Изток) през вековете се въплъщава в Русия. Абсолютно симетрична антитеза на пазарния есхатологизъм на либералните англосакси е социалистическата вяра в златния век на съветските руснаци. „Краят на света” по либерален сценарий и неговата противоположност – „краят на света” по православно-руски, социален, евразийски, източен сценарий.
Логиката на историята постоянно на най-различни нива натрапчиво показва основополагащия дуализъм – САЩ и СССР, Запад и Изток., Америка и Русия. В икономиката, политиката, геополитиката, богословието, културата – ясна, плашещо ясна антитеза – като нагледно разгърната пред нас промисъл за драмата на света, за двата полюса на континенталния дуел, за великата война на континентите – физически и духовни.
5. Диспенсациализъм
Осъзнават ли самите американци богословската първопричина за тяхното геополитическо противопоставяне с Евразия, с Русия? Безусловно да и често по-ясно, отколкото самите руснаци.
Съществува особено протестантско есхатологично учение, което се нарича „диспенсациализъм”, от латинската дума „despensatio”, която може да се преведе като „промисъл”, „замисъл”. Съгласно тази теория, Бог има един „замисъл” спрямо християните англосакси, друг – спрямо евреите и трети – спрямо всички останали народи. Англосаксите се смятат за „потомци на десет колена на Израел, които не са се върнали в Юдея от вавилонски плен”. Тези десет колена „си спомнили за своя произход, приемайки протестантството като свое основно вероизповедание”.
„Промисълът” за протестантските англосакси, по мнението на привържениците на диспенсациализма, е следният: Преди края на света трябва да настъпи смутна епоха („велика скръб”, tribulation). В този момент силите на злото, „империята на злото” (когато Рейгън нарече СССР „империя на злото”, той имаше предвид точно този есхатологичен библейски смисъл) ще нападнат протестантите-англосакси (както и другите „родени отново” (born again) и за кратко време ще се възцари „мерзостта на запустението”. Главен отрицателен герой на „смутната епоха” (tribulation) е „цар Гог”. Следва много важен момент: В есхатологията на диспенсациалистите този персонаж устойчиво и постоянно се отъждествява с Русия. За първи път това е отчетливо формулирано по време на Кримската война, в 1855 г., от евангелиста Джон Къминг. Тогава той отъждествява с библейския „Гог, принца на Магога” – предводител на нашествието в Израел – предсказано в Библията (Йезекил 38-39) – руския цар Николай Първи. Тази тема избухва отново с особена сила в 1917 г., а в епохата на „студената война” тя стана фактически официална позиция на „моралното мнозинство” на религиозна Америка.
По учението на диспенсациалистите, Бог има друг „промисъл” спрямо Израел. Под „Израел” те разбират буквалното възстановяване на еврейската държава преди края на света.
За разлика от православните и всички останали нормални християни, протестантските фундаменталисти са убедени, бе библейските пророчества относно участието на народа на Израел в събитията от „края на света” трябва да се разбира буквално, строго по Стария завет и че те се отнасят за тези евреи, които продължават да изповядват юдаизма в наши дни. В края на света евреите трябва да се върнат в Израел, да възстановят своята държава и да бъдат изложени на нашествието на Гог, тоест на „руснаците”, „евразийците” (това „диспенсациалистко пророчество” по странен начин беше изпълнено буквално в 1947 г.). След това започва най-странната част на „диспенсациализма”. Предполага се, че в момента на „великата скръб” англосаксонските християни ще бъдат „взети” на небето на един вид „космически кораб или летяща чиния” и там ще изчакат края на войната на Гог (руснаците) с Израел. След това те (англосаксите) заедно с протестантския „Христ”, ще се спуснат отново на земята, където ще бъдат посрещнати от победилите Гог израилтяни и веднага ще приемат протестантството. Тогава ще започне „хилядолетното царство” и Америка, заедно с Израел, ще господстват в устойчивия рай на „откритото общество” и „единния свят”.
Тази екстравагантна теория би била достояние на маргинални фанатици, ако не съществуваха някои обстоятелства.
Първо, убеден „диспенсациалист”, искрено вярващ в буквалното изпълнение на този есхатологичен сценарий, е Сайръс Скофилд, известен с това, че е съставител на най-популярната англоезична библия – «Scofield Reference Bible», издадена в многомилионен тираж. В Америка тази книга може да се види на всяка крачка. Скофилд вмъкнал в библейския текст собствени исторически коментари и пророчества за предстоящите събития, издържани в духа на радикалния „диспенсациализъм” така, че на неизкушения читател е трудно да различи собствено библейския текст от неговата авторска диспенсациалистка трактовка. По такъв начин пропагандата на християнството в англосаксонския свят и особено в САЩ, още в самото начало носи в себе си компонент на „патриотично” американско възпитание («Manifest Destiny»), русофобска есхатологична индоктринация и акцентиран ционизъм. С други думи, в „диспенсациализма” е въплътена най-новата форма на онази многовековна идеология, която лежи в основата на дуализма Запад-Изток, за който говорихме.
В някои текстове на съвременните диспенсациалисти „промислите” се свързват с най-новите технически постижения и тогава възникват образите на „ядрения диспенсациализъм”, тоест разглеждането на „атомното оръжие” като някакъв апокалиптичен елемент. И отново Русия (или СССР) тук се явяват в качеството на „силите на злото”, „ядрения цар Гог”.
Популяризатор на този „атомен диспенсациализъм” беше евангелистът Хал Линдси, автор на книга с интерпретация на пророчествата „Бившата велика планета”, издадена в 18 млн. екземпляра (за времето си това е втората книга след Библията). Негов горещ привърженик е не кой да е, а Роналд Рейгън, редовно канил Линдси да чете лекции на атомните стратези от Пентагона. Друг „ядрен диспенсациалист”, теле-евангелистът Джери Фолуел, стана по време на същия Рейгън най-близък съветник на правителството, участваше в неговите закрити заседания и консултации на генералитета, където се обсъждаха въпросите на атомната сигурност. Така архаичните религиозни есхатологични концепции прекрасно съжителстват в толкова светското и прогресивно американско общество, с високите технологии, геополитическата аналитика и блестящо отработените системи за политически мениджмънт.
Впрочем, именно диспенсациализмът обяснява иначе непонятната безусловно произраелска позиция на САЩ, която открай докрай пряко противоречи на геополитическите и икономическите интереси на тази страна. Солидарността на протестантските фундаменталисти със съдбата на земния Израел, възстановен в 1947 г., което в очите на протестантите стана пряко и внушително потвърждение на трактовката на Скофилд и неговата библия, е основана на дълбоки богословски есхатологични сюжети.
За нас е много важно, че антируските, антиизточните, антиевразийските принципи на американското мислене са толкова дълоки и устойчиви. Това са дълбочините на отрицанието, ненавистта, ускорената и щателно отглеждана през вековете враждебност.
Трябва да се каже, че „диспенсациализът” е по своему потресаващо убедителен. С негова помощ стават логични, разбираеми и осмислени много събития на съвременността. Възстановяването на Израел, „студената война”, етапите на американския път към еднолично планетарно господство, разширяването на НАТО на изток и т.н.
6. Те няма да се спрат докато не ни унищожат до крак
Съединяваме всички елементи. Получаваме страшна (за руснаците) картина. Сили, групи, мирогледи и държавни образувания, които са наричани съвкупно „Запад” и които след победата в „студената война” се явяват еднолични господари на света зад фасадата на „либерализма”, изповядват стройна есхатологична богословска доктрина, в която събитията от светската история, технологичният прогрес, международните отношения, социалните процеси и т.н се тълкуват в апокалиптична перспектива. Цивилизационните корени на този западен модел се намират в дълбока древност и в някакъв смисъл тук се запазва определен архаизъм до днес, успоредно с технологичната и социална модернизация. И тези сили настойчиво и последователно отъждествяват нас, руснаците, с „духовете на ада”, с демоничните „орди на цар Гог от страната Магога”, с носителите на „абсолютното зло”. Библейското споменаване за апокалиптичните „князе Роша, Мешеха и Фувала” се тълкува като еднозначно указване на Русия –„Рош” (=”Русия”), „Мешех” (=”Москва”), Фувал (= „древно название на Скития”). С други думи, русофобията на Запада и особено на САЩ, произтича съвсем не от фарисейската загриженост за „жертвите на тоталитаризма” или за прословутите „права на човека”. Става дума за последователна и доктринално обоснована демонизация на източноевропейската цивилизация във всички нейни аспекти – исторически, културен, богословски, геополитически, етичен, социален, икономически и т.н. Иска ни се да обърнем особено внимание на съвпадението на далечни едно от друго концептуални нива на „западната идеология”: привърженици на капитализма – в сферата на икономиката, теоретици на индивидуализма – във философско-социалната област, геополитици на ниво континентални стратегии, богослови, служейки си с есхатологични и апокалиптични доктрини от „диспенсациалистки тип” , всички те се свеждат до еднозначното и съвпадащо във всички случаи отъждествяване на Русия с „империя на злото”, с историческия негатив, с напълно отрицателния герой на световната драма.
Всичко това е много, много сериозно. Световните войни и крушението на империи, изчезването на цели народи и раси, класовите конфликти и революциите, са само епизоди от великото противопоставяне, кулминация на което трябва да стане последната апокалиптична битка, Endkampf, където ни е определена най-важната роля. В очите на Запада – изцяло и напълно негативна.
Те няма да се спрат докато не ни унищожат. Всички нас, всички наши деца, старци и жени. Със старозаветна жестокост, либерален цинизъм. Техните намерения са очевидни и ужасни. На този фон нашето спокойствие, вялост, тъпота и мързел изглеждат престъпни.
