Психоисторическата война е важен елемент от преемптивната война (1), разбирана като целенасочено дългосрочно въздействие върху съзнанието и подсъзнанието (възгледи, идеали, ценности, идентичност, историческа памет) на обществата-мишени, на техните интелектуални и политически елити. Целта е смяна на ментални карти, цивилизационно прекодиране, без да се осъзнава произтичащото. Следва се принципът, че в борбата побеждава този, който подрива основните възгледи и позиции на опонента.
Като стратегия това представлява стремеж да се установи контрол над русите като етно-историческа държавнообразуваща цялост, да се изтрие тя от историческата карта и да се разтвори в други народи. С последващо разграбване на руските ресурси и руското пространство (особено северноевразийското), чието значение нараства още повече с надвисналата геоклиматична катастрофа (2).
Тази война се води на информационно, концептуално, метафизично ниво (смислово).
Метафизичната война
е унищожение на смислите (чрез неглижиране/иронизиране) в руската менталност и историческа памет и заместването им с концептуални вируси, като „азиатска деспотия“, „система на произвола“, сравнение на Сталин с Хитлер и т.п., така че да се убие волята за съпротива. Физическата победа без победа в метафизиката (в смисловата сфера) е трудно постижима.
Има една обща линия, по която се движи русофобската идейно-концептуалната зараза. Тя тръгва от „архетипните“ руски черти: робска психика, липса на чувство за собствено достойнство, ненавист към западната цивилизация, страх от външния свят… Следва атака към задължително „жестоката“ власт, на която руският народ е „свикнал безропотно да се подчинява“ – от епохата на Иван Грозни и Петър I до Сталин и Путин. И колкото по-силна, по-самостоятелна спрямо Запада е тази власт, и колкото повече отчита интересите на народа си, толкова по-агресивна е ненавистта към нея и по-яростно русофобството.
Православието и мисията на Русия като „Трети Рим“ още в средата на XIX в. се превръщат в оръжие на западната пропаганда, насочена срещу Руската империя. В началото на 40-те години на ХIХ век британски консул изпраща до външното министерство редовни доклади за постоянното натрупване в Йерусалим на „руски агенти“, целящи да подготвят „руско завладяване на Светите земи…“. „Тези доклади ставаха все по-истерични“, посочва съвременният британски историк Орландо Фиджис (3).
В периода между двете световни войни подобни доклади до Държавния департамент на САЩ изпраща и стратегът на Студената война Дж. Кенан. През 30-те години той уточнява, че нещата не опират само до комунистическата идеология. Според него Съветска Русия принадлежи към друг свят, цивилизация и измерение, което изключва възможността за компромиси. Докато САЩ са наследник на римската цивилизация, руското национално съзнание се определя от присъщите на Византия „варварство, жестокост, изостаналост и пълно отсъствие на цивилизован дух“, което заедно с последствията от монголо-татарското иго, е причина Русия да встъпи в ХХ век като „типична източна деспотия“… (4)
На практика зад цялата демонизация на руското управление стои страхът пред
единствената незападна страна, която в продължение на четири столетия
успява да избегне превръщането си в колония
и полуколония (ако изключим десетилетието след перестройката, когато бе сломена, но не победена). И всички опити за нейното разпарчетосване и разграбване завършват с провал, което още повече засилва тази историческа неприязън и агресия.
Корените на противостоенето между Русия и Запада могат да се търсят още през XIV-XV в. Докато кръстоносните походи спомагат за турцизирането на Близкия изток и подготвят унищожаването на Византия, освободилата се от „Златната орда“ Московия (1480 г.) заема духовното пространство на рухващия Константинопол и се превръща в център на православието. Иван IV Грозни смазва съпротивата на князете и болярите и засилва централизирането на страната. Още тогава един идеолог създава политическа теория за терора (5). По сходни причини през ХХ в. ще се появят идеологемите за „тоталитаризма“.
Наистина, през целия XVIII век Русия разширява собственото си пространство. Руската експанзия се насочва и променя в зависимост от това дали се сблъсква с Швеция или Полша, с Османската империя или с Китай и Япония. Но ако „Златната орда“, за която се смята, че повлиява изграждането на руската държавност, провежда според Т. Монбриал колонизаторска политика „от британски тип“ (6), то
Руската империя не е колониална империя
В нея отношенията между руснаците и тюркско-монголските народи не са като отношенията на европейците с колонизираните от тях народи. „Руската империя не е използвала труда на тези народи по начина, характерен за европейците в техните колонии; Това беше политическа власт (руска), която контролираше пространствата, заети от двата народа“, посочва Самир Амин (7). Което в известен смисъл се запазва и в Съветския съюз, където руснаците доминират от политическа и културна гледна точка, но не експлоатират републиките (напротив, потокът на богатството излиза от Русия към Централна Азия). Медиите популяризират и объркват тези дълбоко различни системи, като повърхностно слагат знак за равенство между двата типа „империи“ (8).
Тази забележка на Самир Амин изисква кратко пояснение: Става дума за две противоположни логики на власт: „капиталистическа“ и „териториална“. „В териториалната стратегия (Китай, Русия, Индия, централно-азиатските държави) контролът над територията и населението е цел, а контролът върху мобилния капитал е средство за укрепване на държавата и готовност за водене на войни. В капиталистическата стратегия (колониалните империи) контролът върху мобилния капитал е цел, а този над територията и населението – средство за натрупване на капитал“ (9).
Исторически капитализмът еволюира от градове-държави, през национални държави към стремеж за световно господство, а Русия на няколко пъти пресича тези стремежи. Това я превръща във враг на европейските наднационални елити, които финансират и Кримската война, и революционното движение. (Не случайно Фиджис нарича Кримската война „последния кръстоносен поход“ – война, основана на омраза, лицемерие и режисирана русофобия, разразена с помощта на медиите и телеграфа и превзела голяма част от Европа, както и днес [10]). Ситуацията не се променя и след Октомврийската революция. Поемайки курс към строителство на „социализъм в една отделно взета страна“,
Сталин обективно застава на пътя на глобалистите
В навечерието на Втората световна война адмирал Й. Стерлинг-младши открито призовава за сътрудничество с Хитлер в следващия „велик кръстоносен поход, който този път окончателно да приключи не само с призрака на болшевизма, но и да открие плодородните земи на Русия за пренаселената и гладна индустриална Европа“ (11).
Подобни призиви по-късно ще отправят и Тачър, и Мадлин Олбрайт… Дж. Фридман ще твърди, че светът към 2030 г. ще е „свят, в който Полша, Турция и Япония ще си поделят руските земи, които ще се превърнат в рай за завоевателите“. Бжежински ще пише, че Новият световен ред ще се гради върху руините на Русия, която е излишна страна. Днес Държавният секретар на САЩ М. Помпео настоява, че „Русия е безполезна и не допринася с нищо както в Украйна, така и в Сирия…“
Ако след края на Наполеоновите войни руско-британското противостоене е на геополитическа основа, то през XX в. към геополитическия аспект е добавен и социосистемният. СССР встъпва по отношение на западната капиталистическа система не просто като свръхдържава, а като алтернативна световна система – системен антикапитализъм. Социализмът е система, в основата но която стои
централната руска ценност – социална справедливост
Доколко и как е реализирана тя, е дискусионен въпрос, но това понятие е (меко казано) абстрактно за световната капиталистическа класа. Последната се стреми да превърне във функция на капитала всичко принципно некапиталистическо. В този план Русия се явява троен враг – православният опит, комунистическият опит, велика държава. Затова русофобството е цивилизационно по форма явление, но класово (и геополитическо) по съдържание.
„Глобалисткият и имперският принцип на организация на пространствата са несъвместими, особено когато имперският принцип въплъщава християнската, но не протестантско-католическата, а православната и по същността си некапиталистическа цивилизация – Русия“, подчертава Фурсов (12).
В съвременните пропагандни подходи срещу Русия няма нищо ново. Преди русофобите са антикомунсти, днес са критици на „путинския режим“ и първи борци за демокрация. Съветският съюз бе „империя на злото“, днес Путин е „император на злото“, който отстоява алтернативен цивилизационен модел и планира да върне света в миналото (13). Въобще,
САЩ приписват на Русия и обвиняват Русия за всичко,
което всъщност правят самите те
И така е било винаги. Парадоксално е също, че от А. Махан и Х. Макиндер до Бжежински и Дж. Фридман… почти всички американски стратези са се опитвали и опитват да неглижират ролята на Русия като субект в международните отношения, но в същото време целият интелектуален, властови, технологичен, информационен ресурс на американската върхушка, цялата англо-американска геополитика е насочена на първо място към Русия. И днес Помпео твърди, че Руската федерация не е заплаха, каквато е Китай. Обаче корпорация РАНД публикува наскоро доклад за „руската пропаганда в световен мащаб“ (14), а не за Китай.
Постъпателното разрушаване на Съветския съюз като форма на историческа Русия тръгва непосредствено след края на Великата отечествена война. Още през 1945 г. на дневен ред е поставен проблемът за изменението на архетипа на руския/съветския човек. Под ръководството на А. Далес започва щателно изследване на нацистките теории за висшата и низшите раси. Сътрудникът на Пентагона Р. Щраус Хупе изучава трудовете на К. Хаусхофер и националсоциалистическата пропаганда и ги адаптира за целите на американската хегемония. „Новият световен ред ще остане последна фаза в историческия преход..“ (по-късно същото ще повтори и Фукуяма); „мисията на американския народ се състои в това, да погребе държавите-нации…“(15).
В 1947 г. Дж. Бърнам (предшественик на днешните неоконсерватори), в книгата си „Борбата за света“, се опитва да докаже, че СССР, появил се като първата велика сила на хартленда, се явява главна захлаха за Америка и света като цяло. Затова единствената алтернатива на комунистическата Глобална Империя се явява Американска империя, способна да осъществи „решаващ контрол в мащабите на земното кълбо“ (16). Бърнам е един от лобистите за „масирано атомно нападение“ срещу Русия. През 2003 г. Буш-младши подписа директива относно концепцията за бърз глобален удар срещу Русия, след което жертвата да обяви капитулация. Ако откаже, ударът се повтаря.
Заедно с теорията и политиката на „възпиране“ на Дж. Кенан, насочена към „отслабване на съветската мощ и обуздаване на съветските амбиции и поведение“ (17), за преустановяване влиянието на СССР и социализма се разработват редица директиви, чиято основна цел е обединена в Директива(та) на Съвета за национална сигурност на САЩ 20/1 от 18 август 1948 г.:
„Нашите основни задачи в отношенията с Русия са само две:
а. Да намалим мощта и влиянието на Москва до такива предели, при които тя повече не би могла да предствавлява заплаха за света и стабилността на международното общество и,
б. Да внесем фундаментални промени в теорията и практиката на международните отношения, към които се придържа правителството, намиращо се на власт в Русия.“ (18)
В 1957 г. в „Доктрината Айзенхауер“ се прокламира подкрепа и помощ (икономическа или военна) за всяка държава от Близкия изток, за да се предотврати „засилването на арабската враждебност към Запада и нарастващото руско влияние в Египет и Сирия след Суецката криза от 1956 г.“ (19) В 1960 г. е приета известната като „Теория на доминото“ (20) доктрина – САЩ на всяка цена трябва да предотвратят превръщането на Виетнам в комунистически, защото това би довело до последователно установяване на комунизма в страните от Югоизточна Азия….
През 60-те г. е разработена и „теория за социално програмиране“, съгласно която човешкото общество трябва да бъде структурирано пирамидално: на върха са „избраните“, под тях – „полезните на избраните“ и най-ниско – излишните. Полезните за обществото, за нациите и човечеството като цяло личности, трябва да бъдат превърнати в „аутсайдери“, защото са опасни за „избраните“ (21).
Планове като споменатите винаги са плод на болни амбиции и бързо се провалят. Не другаде, а точно в САЩ се появиха учени, които предвещаха края на американската хегемония, непосредствено след разпадането на Съветския съюз. Нещо повече, те видяха края на самата капиталистическа система. „Колапсът на СССР се явява една от основните причини за текущите и предстоящи дилеми на капитализма“ – написа големият американски социолог Уолърстейн (22). В отговор на техните прогнози, американският естъблишмънт развива още няколко
теории, „научно“ обосноваващи предстоящия хаос
в постсъветското пространство
Две сред тях са водещи: известната на Дж. Най за „меката сила“, 1990 г. (23) (по-късно и „умната“) и „Теория на хаоса и стратегическото мислене“ на Ст. Ман, 1992. „Новата наука за хаоса“, адаптирана „за нуждите на геостратегията“, позволява на Ман да лансира тезата, че САЩ ще „управляват“ предстоящите глобални трансформации като форсират разпада на СССР, чрез „подкрепа възхода на постсъветските републики…“ (24).
Няма нищо ново в програмата на Ман. Двадесет години по-рано (1973 г.) е разработена стратегията на „оранжевите революции“ от Джин Шарп. Ман просто я актуализира: „С този идеологически вирус като наше основно оръжие, САЩ ще могат да водят най-пълномащабната биологична война, подбирайки… кои народи трябва да бъдат заразени с идеологиите на демократичния плурализъм и уважението към човешки права… Нашата национална сигурност ще се сдобие с най-добрите гаранции, ако посветим усилията си на борбата за умовете на онези държави и култури, които се отличават от нашата…“(25)
Русия обаче е изградила имунитет към такива вируси
и умее да се издига като Феникс от пепелта
Руската история от XIX-XX в. показа, че никой не може да завладее и разруши Русия отвън (1812, 1941–1945). Но за руснака „Държавата трябва да е повод за гордост – в противен случай руснаците могат сами да я разрушат“ (26).
Психоисторическата война ще продължава като част от хибридната. Напълно основателно и много на място иранският президент Х. Рухани заяви на последното Общо събрание на ООН, че „съпротивата срещу мултиполярността не е знак за сила, а е симптом за слабост на интелекта, който издава неспособност да се разбере един сложен и взаимосвързан свят“ (27).
Стои обаче и въпросът дали Съединените щати ще си останат съединени и в бъдеще. В отговор на режисираната истерия от „руската заплаха“, ето три кратки цитата от Дж. Кенан, изключително актуални и днес (оставям настрана бил ли е искрен или не):
„…Русия не възнамерява да завоюва никого… Войни руснаците не желаят в никакъв случай. Не желаят и твърди обвързаности, които биха могли да ги въвлекат във война. Затова предпочитат политически средства, които може и да не изключват насилие, но това насилие ще носи минимален, вътрешен, а не международен характер. Ако искате, то ще бъде политическо, а не военно насилие…
Когато пишех статията „X“, много хора бяха изпаднали в паника, считайки че нова война между СССР и САЩ е неизбежна. Именно по този проблем аз започнах дискусия в моята статия… настоявайки, че опасност от такава „фатална неизбежност от война“ няма“ (28).
„По време на войната руснаците понесоха огромни страдания, при това отчасти и заради нашето благополучие…Ако окажем икономически натиск върху Русия, за да навредим на режима, това ще навреди на населението…Затова най-мъдро от наша страна би било нито да помагаме, нито да вредим, предоставяйки на руския народ възможност сам да реши собствените си проблеми“ (29).
Бележки
(1) Понятие, въведено от Буш-младши през 2002 г. и утвърдено в Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2006 г. Структурно преемптивните действия представляват смяна на режима – строителство на нова нация. Целта е ресурсите на страните-жертви и дори цели региони да бъдат закрепени завинаги за глобалните корпорации и страните от „Златния милиард“. Резултатите от всяка една война (конвенционална) могат да бъдат преразгледани с времето, докато резултатите от преемптивните действия са завинаги. (Вж подр. Ивашов, Леонид. Битва за Россию: хроники геополитических сражения. М.: Книжный мир, 2015, с. 15-16)
(2) За геоклиматичната катастрофа: Проданов, В. Системни цикли и бъдещето на историята: накъде върви светът? С., Захарий Стоянов, 2017, с. 375-383
(3) Figes, О. Crimea: the Last Crusade. London. Penguin Group, 2010 (Рart 1„Religious Wars“).
(4) Доброхотов Л.Н. Джордж Кеннан: печальный пророк трагической эпохи. М.: ИСПИ РАН, 2014, с. 26
(5) Бродел, Ф. Граматика на цивилизациите. С. Изток-Запад, 2014, с. 631
(6) Монбриал, Т. Политическа география. С. Проф. Марин Дринов. 2008, с. 62
(7) Amin, S. Russia and the Long Transition from Capitalism to Socialism. NY: Monthly Review Press, 2016
(8) Ibid.
(9) Арриги, Дж. Долгий двадцатый век: Деньги, власть и истоки нашего времени. М.: Территория будущего. 2006, с. 76
(10) Figes, О. Crimea: the Last Crusade. London. Penguin Group, 2010
(11) Доброхотов Л.Н. Джордж Кеннан: печальный пророк трагической эпохи. М.: ИСПИ РАН, 2014, с. 27
(12) Фурсов, А. Россия на пороге нового мира. Холодный восточный ветер. М.: Книжный мир, 2016, с. 50
(13) Keller В. Russia vs. Europe. In: The New York Times, December 15, 2013
(14) Russian Social Media Influence: Understanding Russian Propaganda in Eastern Europe. RAND. https://www.rand.org/pubs/research_reports/RR2237.html
(15) Мейсан, Т. Институт внешнеполитических исследований и Роберт Штраус-Хупе. Сеть Вольтер, 24. 09. 2004: http://www.voltairenet.org/article129110.html
(16) Burnham, J. The Struggle for the World. N.Y.: The John Day Company Inc., 1947, рр. 244, 182
(17) Кенан, Дж. Дипломатия Второй мировой войны глазами американского посла в СССР Джорджа Кеннана. М.: Центрполиграф, 2002 (Статья «X» и «Доктрина сдерживания») http://militera.lib.ru/memo/usa/kennan/15.html
(18) Вж Thomas H. Etzold and John Lewis Gaddis, eds., Containment: Documents on American Policy and Strategy, 1945-1950. NSC 20/1, рр. 173-203. http://www.sakva.ru/Nick/NSC_20_1.html;
(19) Вж The Eisenhower Doctrine, 1957. In: Office of the Historian. https://history.state.gov/milestones/1953-1960/eisenhower-doctrine;
(20) Вж The domino theory. In: History. http://www.history.com/topics/cold-war/domino-theory
(21) Пак там
(22) Валлерстайн, И. Анализ мировых систем и ситуация в современном мире. СПб: Университетская книга. 2001, с. 16
(23) Nye, J. Bound to lead: The changing nature of American power. New York: Basic Books, 1990.
(24) Mann, S. Chaos Theory and Strategic Thought. In: Parameters, 1992. https://blackboard.angelo.edu/bbcswebdav/institution/LFA/CSS/Course%20Material/ISSA%206301/Readings/Chaos%20Theory.pdf , р.61
(25) Ibid., р. 66
(26) Григорова, Д. Империя феникс. Между съветското минало и евразийското бъдеще. С. ВИ, 2016
(27) Iran’s President Hassan Rouhani addresses the UN General Assembly. 25 September 2018. https://www.youtube.com/watch?v=ezxThSRYWa0
(28) Кеннан Дж. Дипломатия Второй мировой войны глазами американского посла в СССР Джорджа Кеннана. М.: Центрполиграф, 2002. http://militera.lib.ru/memo/usa/kennan/15.html
(29) Пак там, http://militera.lib.ru/memo/usa/kennan/11.html ;
Доклад, изнесен на националната научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми, институции“, 11 октомври 2018 г.
