„Капитализмът е удивителната вяра, че най-лошите постъпки на най-лошите хора по един или друг начин служат за общото благо“.
Джон М. Кейнс, английски икономист.
„Едва ли ще се намери и една внушителна интелектуална фигура, било то романтик или реалист, просветител или расист, вярващ или атеист…, който да застане в защита на трезвите, негероични разсъдливи интереси на буржоазния свят“.
Даниел Бел, американски социолог.
Днес живеем в общество, което от гледна точка на своето социално-икономическо устройство може да се нарече еднозначно капитализъм. Това е модел на обществото, в който най-висша цел на човешкия живот се смята обогатяването (натрупването, увеличаване на капитал). При това целта може да се постигне по всякакъв начин, дори и по такъв, който нарушава и противоречи на елементарните норми на морала и нравствеността. Това е общество, в което се насажда духа на потребителството, егоизма, индивидуалността. Общество, в което действа принципа „човек за човека е вълк“.
На Запад капитализмът смени обществото, което в учебниците обичайно се нарича феодализъм. Всъщност отличителна черта на това традиционно общество е доминирането на християнските норми на живота, които сдържат развитието у човека на животинските инстинкти, не му дават да се превърне във вълк.
Ако се започне от първите буржоазни революции (в Холандия през втората половина на XVI век и в Англия в първата половина на XVII), то капитализмът е на около четири века. За тези векове той напълно прояви своята човеконенавистническа, можем да кажем, сатанинска природа. Дори най-ярките привърженици на капитализма (тоест, които са особено обсебени от страстта за обогатяване) се стараят да не акцентират върху неговите отрицателни страни.
За да успеят по някакъв начин да „облагородят“ и оправдаят капитализма, основните бенефициенти от буржоазните революции (тогавашните капиталистически олигарси) започват да поощряват развитието на нужната им „наука“. Започва бурно развитие на философията, на политическата икономика, на социологията, които започват да изпълняват „социалните поръчки“ на буржоазните „стопани на живота. В частност сред политикономистите на това време са англичаните Уилям Пети, Адам Смит и Дейвид Рикардо.
От една страна, работата на тези учени трябва да способства разрушението на традиционните ценности на християнството, които пречат на развитието на капиталистическите отношения. Прави се всичко възможно, за да може духовната власт на църквата да се замени с авторитета на така наричаните науки, който всъщност е маскирана секта.
От друга страна така наречената наука трябва да оправдава и обосновава капитализма, да изброява неговите достойнства. Но дори най-ярките апологети на капитализма от това време са принудени да признаят едни или други „несъвършенства“, „недостатъци“ и „издръжки“ на капитализма. Видите ли, капитализмът като способ за организацията на обществото не е идеален, но другите форми на обществото са още по-малко идеални. Или изобщо са ужасни. Така в Новото време започва да се създава легендата за „мрачното средновековие“, която за съвременния неизкушен човек е станала аксиома.
Към XIX век ужасите, античовешката природа на капитализма се проявява толкова явно, че неговата безпринципна апологетика става затруднена. Освен това се появява жанрът на публицистиката и даже на „научната“ критика на капитализма. Неговите адепти най-малкото предлагат внасянето на сериозни корективи в съществуващия капитализъм, а като максимум замяната му като строй. Най-популярните алтернативи стават социализмът и комунизмът.
В Англия такъв критик става Робърт Оуен (ярък представител на утопичния социализъм и колкото и да е парадоксално – един от най-едрите капиталисти и един от най-богатите хора в страната). В континентална Европа най-ярки изобличители на капитализма стават Пиер-Жозеф Прудон (Френски политик, публицист, икономист, основоположник на анархизма) и Фердинанд Ласал (немски политик, икономист, идеолог на държавния социализъм) и т.н.
Но най-тежкият удар по капитализма се нанася от Карл Маркс в серията от свои трудове, сред които основен става трудът под името „Капитал“ (чийто първи том излиза през 1867 г.). Щафетата на унищожителната критика на Маркс на капитализма се подхваща от неговите последователи, които започват да се наричат „марксист“. Най-видният от тях става В.И.Ленин (Улянов). Най-голям принос в критиката на капитализма той прави в труда си „Империализмът като най-висш стадий на капитализма“.
Направих толкова обширно предисловие, за да покажа парадоксалната ситуация, която се налага през ХХ век. От една страна капитализмът продължава да се развива (макар и да преживява периодични кризи и други катаклизми) и се разпространява по цялата планета. От друга страна той се дискредитира толкова силно, че става трудно и дори невъзможно идейно да се защитава.
За това интересно и убедително пише известният американски икономист Джон Кенет Гилбрайт (1909-2006) в своята последна книга „Икономиката на невинната измама“ от 2004 г. Този икономист пише, че окончателното дискредитиране на капитализма се случва, след като през октомври 1929 г. се случва сривът на фондовата борса в Ню Йорк, след което започва икономическа криза, която след това прераства в продължителна депресия.
За Америка 30-те години на миналия век са истински кошмар. Кошмарът е особено тежък (в политически и морален план) за властите в Америка защото в това време в Съветския съюз се случва истинско „икономическо чудо“ (индустриализация). На думата „капитализъм“ се налага негласно табу. Неписаните правила на американската политическа коректност забраняват на журналистите, университетските професори и политици да използват „капитализъм“-. Опитват се да намерят алтернативи под формата на думите „конкурентна икономика“, „пазарна икономика“, „пазарна система“ и т.н.
Впрочем, и в днешните учебници по икономика няма да намерите думата „капитализъм“. Вместо него се използва словосъчетанието „пазарна икономика“, „пазарна система“. Както справедливо отбелязва Джон Гилбрайт, „словосъчетанието „пазарна система“ няма смисъл, то е лъжливо, неизразително и крехко“. Впрочем и аз съм писал за тази абракадабра. Защо абракадабра? Защото пазарът в това определение, което се дава в учебниците по икономика, не съществува в природата.
Известният американски социолог Даниел Бел много точно забелязва ахилесовата пета на капитализма – неговата идейна, духовно-нравствена непривлекателност: „Едва ли ще се намери и една внушителна интелектуална фигура, било то романтик или реалист, просветител или расист, вярващ или атеист…, който да застане в защита на трезвите, негероични разсъдливи интереси на буржоазния свят“.
Мнозина държавни и политически дейци са принудени със свито сърце да признаят несъвършенствата на капитализма. Така английският министър-председател Уинстън Чърчил е принуден да констатира, че капитализмът е зло, но че той (Чърчил) го избира, защото капитализмът е по-малката от двете злини: „Вроденият порок на капитализма е неравното разпределение на благата, вроденото достойнство на социализма е равното разпределение на нищетата“.
Така че, от началото на 30-те години на миналия век, западните икономисти са ангажирани не толкова в налагането на “руж” върху капитализма, колкото в търсенето на начини да го „излекуват“. Почти всички предписания за „лечение“ предполагат засилване на ролята на държавата в икономиката.
Пристигналият през 1933 г. в Белия дом американски президент Франклин Рузвелт взема на въоръжение икономическа политика, получила името „Кейнсианство“. Тя се основава на идеите на английския икономист Джон Мейнард Кейнс. Това е световно известен икономист, който доста критично се изказва за капитализма, развенчавайки наличните в икономическата литература митове. Той в частност заявява, че капитализмът е „удивителната вяра, че най-лошите постъпки на най-лошите хора по един или друг начин служат за общото благо“.
След Америка следват и други страни, засилващи намесата на държавата в икономиката въз основата на рецептите на Кейнс. В следвоенно време на Запад кейнсианството продължава да се използва още по-последователно. Чак до 70-те години, когато на мястото му идва идеологията на икономическия либерализъм.
Икономическият либерализъм предполага отказа на държавата от непосредствено участие в стопанския живот, приватизацията на държавните предприятия, премахването на държавната регулация на икономиката и социалните програми, ликвидиране или смекчаване на антимонополното законодателство, демонтаж на всички бариери за трансграничното движение на валути, капитали, стоки, работна сила и т.н.
Идеологическата основа за икономическия либерализъм стават работите на такива „икономически гении“ като Фридрих фон Хайек и Милтън Фридман. Фактически зад „икономическия либерализъм“ се крие апологетиката на добре познатия капитализъм, свободата да се правят пари. Хайек, в частност, говори: „Надпреварата за печалби е единственият начин с който хората могат да удовлетворяват потребностите на тези, които те изобщо не познават“.
За придаването на авторитет на техните „научни“ разсъждения за вредата на държавата в икономиката са им връчени премии от Банката на Швеция „Алфред Нобел“ (през 1974 и 1976 г. съответно). Тези награди погрешно (или умишлено) започват да ги наричат „Нобелови награди“. Оттогава държавните дейци на различни страни, вземайки решения за премахването на държавното участие в икономиката, смятат за необходимо да се позовават на мнението на посочените „Нобелови лауреати“.
Но има и още един адепт на „икономическата свобода“ на ХХ век, ролята на който в изменянето на идеологията на западното общество е дори по-голяма от указаното от „нобеловите лауреати“ взети заедно. Освен това, този адепт е много по-смел от Хайек, Фридман и другите. Както вече споменах, в медиите, университетите, академичната наука избягват употребата на думата „капитализъм“. Той може да се подразбира, но не може да се споменава. Сред „нобеловите гении“ ние почти няма да намерим тази дума, а виж, най-основният адепт на „икономическата свобода“ не се бои от това. И дори обича думата капитализъм. Няма повече да държа читателя в очакване. Става дума за Айн Ранд. Но за нея в следващата статия.
