Победата над СССР беше спечелена от единен, вече глобализиращ се Запад, едно ядро на капиталистическата система, където военната и икономическа мощ на Съединените щати беше многократно подсилена от техническата, икономическата и финансовата мощ на техните бивши протекторати – Япония и Германия, които в началото на 70-те години на миналия век се превърнаха в независими центрове на сила на световната капиталистическа система. Самата Америка през 80-те години беше център с различно качество в сравнение с първите тридесет следвоенни години, ядрото на глобализиращата се капиталистическа система – Глобамерика, клъстер, матрица от ТНК (предимно англо-американски) не по-малко, отколкото беше държава .
Глобамерика беше оглавявана от агресивните южни и западни сегменти на политическата си класа, тясно свързани с военно-промишления комплекс, ТНК и глобалните финанси („военно-промишлено-интелектуален комплекс“ – Ч. Джонсън).
Такъв противник се оказа твърде труден за СССР, който освен това преживяваше остра системна криза, включително криза на лидерството (САЩ преодоляха структурната си криза от 80-те години благодарение на богатството, което се усвои до по-високо ниво чрез експлоатация на полупериферията и периферията, преди всичко Латинска Америка и Африка, в рамките на настъпващата глобализация).
Комбинацията от “вълнови резонанс” в кратък период от време на няколко фактора – вътрешна системна криза, некомпетентност на управляващите групи на съветското общество, тяхната психоисторическа неадекватност към съвременния свят, дълбокият провинциализъм на “мисленето”, който беше представен от urbi et orbi като нещо ново, готовността да се „започне” да се предават световни позиции, за да се запази властта, както и личното и групово потребление на ниво „нефтодолар” от 1973-1983 г., прякото предателство и сговор със западните лидери от страна на част от съветското ръководство, превръщането на Запада в Север – финансово-икономическия глобален “Франкенщайн” (М. Уокър), с който нито една държава, дори евразийската, не може да се мери.
И накрая, използването от Запада през 1970-1980 г. срещу евразийския СССР на „китайската карта“ на континенталния азиатски гигант Китай, който в пунктиран и намален, не военен, а политически и стратегически вариант изигра тази роля по отношение на Русия/СССР, която тя изигра по отношение на Германия през първата половина на ХХ век. – всичко това доведе до едностранното излизане на СССР от Студената война, “Малтийската капитулация” (1989 г.) и поражението: както каза Тацит, този, който пръв сведе очи, търпи поражение в битката. А очите на съветския елит и особено на неговите интелектуални слуги – работници на пропагандния фронт, които по някаква причина се смятаха за интелигенция – бяха сведени още през 60-те години.
Председателят на МС на СССР Алексей Косигин в Канада, 1971
Основното е, че в борбата на системите всяка от тях като правило се стреми да победи врага в цялото пространство на конфликта, да демонстрира превъзходство над него във всички отношения, да реши проблемите, които решава по-добре от противника.
Именно в това обаче се крие голямата опасност, изпълнена с катастрофални последици, смърт за двете системи, участващи в конфронтацията; в края на краищата, с качествена разлика между системите, не всички проблеми на една от тях могат да бъдат решени в друга или дори да бъдат поставени в нея без заплаха за нейното нормално функциониране и съществуване.
Опитът за асимилиране или дори квазинаподобяване на врага в борбата срещу него, което означава, наред с други неща, приемане на неговия начин на поставяне и решаване на проблеми, неговия социален и научно-концептуален език, неговите ценности, не е нищо повече от игра с “троянски кон”, който може да отслаби, да разложи отвътре, да разбие, да унищожи системата, която го е приютила и приложила и да я промени накрая.
Приемането на чужд системен език само по себе си е акт на духовна и интелектуална капитулация, свеждане на очи към земята още преди битката.
Леко задушаващата конфронтация имаше за цел да демобилизира обществото, да го разложи, преди всичко да разложи върхушката и нейните идейно-пропагандни слуги, които трябваше да бъдат насърчавани по всякакъв начин в убеждението си, че са интелигенцията, под игото на „тоталитарния Молох“, за да престане да бъде антикапиталистическа и руско-скитска. Този “мек” проект се прилага активно от края на 60-те години.
Веднага след края на Втората световна война „социалната държава“/welfare state, наричана още „социално-военна държава“ и „държава на националната сигурност“, започва да се развива доста бързо на Запад.
Именно противопоставянето на историческия комунизъм с неговия егалитаризъм и акцент върху социалната справедливост принуди „master class-a“ на ядрото на капиталистическата система да направи отстъпки пред значителна част от населението си, да отклони капитализма от неговата същност в посока на социализма, да включат държавния (по същество социалистически) преразпределител, т.е. по някои важни начини, осигурявайки самосъхранението на капитализма в опозиция на антикапитализма, социалистическият лагер да стане като последния (за повече информация вижте по-долу). Именно тази асимилация, заедно с “икономизацията” на социализма на Брежнев, станаха основа за развитието на теориите за конвергенцията.
Съвсем скоро обаче, в средата на 60-те години, стана ясно, че цената, която системата и нейните собственици ще трябва да платят за социалистическата асимилация, с всичките й краткосрочни и средносрочни ползи, може да бъде непосилно висока в дългосрочен план.
Подобрили икономическите си позиции, големи сегменти от работническата и средната класа започнаха да претендират за повече – социални и политически позиции, използвайки политическите механизми на демокрацията от западен тип. И колкото по-напред, толкова повече тази перспектива ставаше реална.
Имаше заплаха от смяна на елитите, идването на власт на социалистите – къде сами, къде в блок с левите сили, включително и комунистите (60-те-70-те години на ХХ век са периодът на най-голяма мощ и влияние на комунистически партии в Италия, Франция, Испания).
Демокрацията в основата на капиталистическата система система, в условията на частична системна асимилация към „реалния социализъм“, се превърна в опасен инструмент за собствениците на капиталистическата система, способен да изравни средните класи с висшите, а долните класи до нивото на средните. Естествено, за сметка и в ущърб на върховете, да се получи някаква пълзяща перманентна социалистическа революция.
Дори не говоря за факта, че капитализмът като световна система има лимит на сила по отношение на средната класа: една масивна, постоянно растяща средна класа е „кашчеевска смърт“ на капитализма; постигането от средната класа на критична маса за системата е нейното събаряне, заедно с това на нейните господари.
Освен това, в условията на конфронтация между двете системи, средните класи на „третия свят“ също нарастват числено, особено в Латинска Америка, в южната част на САЩ.
В началото на 60-те и 70-те години проблемът с намаляването на световната средна класа се превръща в conditio sine qua non за нормалното функциониране на капиталистическата система и запазването на привилегированите политически и икономически позиции на техните собственици.
Отслабването и рязкото съкращаване на средните класи на ядрото, полупериферията и периферията на капиталовата система, отслабването на позицията на работническата класа в самото ядро се основава, наред с други неща, на съществуването на СССР, който обективно пречеше на резките движения на господстващите класи на капиталовата система по отношение на низшия и средния „свят“.
Всичко това изискваше от собствениците на капиталистическата система, които както правилно, така и навреме разбраха не само опасността, катастрофалния характер на частичната сегментна асимилация към антагонистичната система, към промяна на стратегическия курс и в трите “свята” – “първия” , “втория” и “третия”.
През 1960-те и 1970-те години господарите на късното капиталистическо общество се оказват в положение, подобно на това на господарите на късното феодално общество през 1360-те и 1370-те години. И също като тях започнаха социална контраофанзива.
Първо, в ситуация на нарастващи трудности за Запада, интелектуалното обучение започна да се извършва със силите на вече съществуващи и новосъздадени (например Римския клуб, 1968) структури. В същото време те започнаха да създават име и репутация на “мислители” като Ф. Хайек и К. Попър – те щяха да бъдат полезни.
Тогава беше време да се създадат нови политически структури от световна класа (Тристранна комисия, 1973 г.). През 1975 г., годината на външнополитическите победи на СССР (Виетнам, Хелзинки), по поръчка от Трилатералната комисия, С. Хънтингтън, М. Крозие и Дз. Ватануки написаха дълъг доклад за „Кризата на демокрацията“.
Оспорвайки тезата на Адам Смит, че единственото лекарство за злините на демокрацията е още повече демокрация, триото автори заявиха, че много проблеми на Запад и в САЩ се дължат на излишък на демокрация.
Изводи: „Необходима е по-висока степен на умереност в демокрацията“; ефективното (т.е. в интерес на глобалния „тристранен“ и друг естаблишмънт) функциониране на една демократична политическа система „обикновено изисква известна степен на апатия и неангажираност от страна на определени лица и групи“.
Какви групи? И има отговор на това: тези, които претендират за възможности, позиции, награди и привилегии, които не са претендирали преди, т.е. върху тази част от „обществения пай“, която принадлежеше на върха. Оттук следва още един извод: необходимостта от ограничаване на общественото влияние върху политическия процес, с което трябва да се занимават експертите от управляващата класа.
Тук става дума пряко, откровено и цинично за политическа изолация и маргинализация на значителна част от обществото с цел избягване на “социалистически рай”.
През 70-те години на миналия век се планират и редица икономически мерки за премахване на последиците от подобренията. След „отдиха на Картър“ (1976-1980) и след като САЩ успяха да въвлекат СССР в афганистанския капан (1979), плановете започнаха да се осъществяват.
Рейгън рязко влоши хода на Студената война, започвайки нейната нова, некласическа (посткласическа – система срещу „една, единствена страна“) фаза, завършила с едностранното оттегляне на СССР от Студената война и поражението му.
Във вътрешната политика рейганомиката и тачъризмът бяха насочени, ако не към демонтиране, то поне към сериозно отслабване на социалната държава, този вътрешнозападен „щит и меч“ на значителна част от средната и работническата класа, а следователно и срещу тях и техните организации (профсъюзи и др.). Но най-лошо беше за средните класи в най-развитата част на „третия свят“ – Латинска Америка – те просто бяха „умножени по нула“.
Средството за „умножаване по нула“ се превърна в брутално оръжие, в неолиберална тояга – „програмите за структурно приспособяване“ на Международния валутен фонд. Резултатът от прилагането им беше рязко, до десетки пъти, увеличаване на пропастта между богати и бедни, дестабилизация на икономиката, бързо нарастване на бедността, неформалния сектор на икономиката с неговия неоматриархат, и най-важното, средната класа беше пометена (предимно държавните служители).
Вярно, 5-10% от старата средна класа оцеля и затвърди позицията си на нова средна класа – за сметка на потъналите до дъното, в бездната на “неформалната икономика”, в борбата за физическо оцеляване, в инфраполитиката на “корема”.
С изтриването на историята „господарите на капиталистическите пръстени“ минаха през средните класи не само в Латинска Америка, но и в Африка, а също и северноатлантическото ядро.
Тук обаче ситуацията беше смекчена от разпадането на СССР, от факта, че милиони представители на средните класи на късния социализъм, „втория свят“, който действаше като колективна средна класа в световен мащаб – между „ колективния връх” (“първия свят”) и “колективното дъно” (“третия свят”). В резултат на краха на историческия комунизъм в Източна Европа само за 5-6 години, до средата на 90-те години, броят на крайно бедните хора нараства от 14 милиона на 168 милиона души – безпрецедентно обедняване на бившите средни класи.
Така в продължение на тридесет години беше извършена „корекция на стила“ – доминиращите групи на Запада успяха да премахнат негативните последици от квазинаподобяването от тяхната система на историческия комунизъм и да обърнат този процес.
В същото време цели слоеве и държави бяха хвърлени в историческия Тартар, те просто бяха отрязани от развитие. В това отношение капитализмът много прилича на жестокия картел на хронохирурзите от цикъла романи на В. Головачев, които в своята игра отрязват цели клонове-светове, клонове-цивилизации от метагалактическия Ствол на живота, унищожавайки ги до атоми.
И в края на краищата капитализмът винаги, от самото си зараждане, е правил това: там, където се е сблъсквал с общество, което по една или друга причина не е можело да бъде обект на експлоатация, неговите представители (американски индианци, местни жители на Австралия) са били унищожавани и на тяхно място е бил докарван човешки материал (африкански роби) и е било изградено различно общество, различен социално-икономически декрет.
Ако Китай, според П.В. Чернов, е етно-поглъщаща система, то капитализмът е социо-поглъщаща система, която лишава цели цивилизации от правото на съществуване, решавайки окончателно въпроса им или поне правото на тяхното независимо, оригинално съществуване (има много примери: от индианците в Северна Америка до Югославия). Лишаване винаги, когато има сили и възможности за това.
В продължение на много векове Русия е била толкова чужда на капиталистическата система, особено на нейното англосаксонско ядро, тъй като, първо, не е много печеливш обект за експлоатация (големи пространства, високи производствени разходи, което прави местните стоки неконкурентоспособни на световен пазар); второ, е обект, опасен за силен натиск (население, военен потенциал, същите гореспоменати пространства); трето, обективно, по силата на самото си съществуване, тя ограничава възможностите за световна експанзия и световно завоевание.
В резултат на процеса, иницииран от едностранното разоръжаване на Горбачов, разпадането на СССР и изтеглянето на войските от Германия от Елцин (петгодишен период на шокова капитулация на позиции), господарите на капиталовата система – глобалните хирурзи – най-накрая получиха възможност да отрежете някога могъщия, все още чужд и мразен огромен руски клон от ствола на световното дърво на историята.
И така, Западът успя да елиминира негативните последици от квазиприликата си с “реалния социализъм”. Това се случи по много причини – поради наличието на огромна финансова и икономическа мощ, съответните политически структури, поради нарастващата некомпетентност и неадекватност на съветското ръководство и неговия „идейно-научно-информационен комплекс” към съвременния свят.
Но най-важното беше развитието от управляващата класа на Запада в началото на 60-те и 70-те години на миналия век на „зловещо интелектуално превъзходство“ (К. Полани), благодарение на което болшевиките и нацистите спечелиха надмощие над своите опоненти в началото на века.
Знанието е сила и точно в момента (1965–1975 г.), когато СССР го прокарваше по целия свят, западният елит успя да създаде нова организация на „власт-знание” (М. Фуко), адекватна на новата ера и успешно го приложи на практика, преобръщайки историческия комунизъм. Господарите на капиталистическата система решиха проблема с премахването на последиците от асимилацията към социализма, унищожавайки самия световен социализъм, СССР, и то до голяма степен със собствените си ръце.
Това е най-висшият клас геоисторическа борба, победа дори не по точки, а с нокаут. Включително в ядрото на капиталистическата система, където дори социалдемократите и лявата интелигенция са поставени на колене, като „предадоха“ социализма, отказаха се от всякакви трансформации на системата и са готови, както Игнасио Рамоне, редактор и шеф на „Le Monde Diplomatique” отбеляза само: да се адаптира към глобалния капитализъм, към неолибералния ред.
Господарите на капиталистическата система победиха след 150 години социално отстъпление, включително там, където често са били бити преди – Русия-Евразия.
Но съветският елит позорно се провали, поставяйки се под удара на чуждо психоментално оръжие – комплекс от идеи, оценки и концепции на чужда система, която приемаше за своя, поради което частичното усвояване на капсистемата приключи в неуспех.
„СССР падна, защото след като създаде потребителя, той не можа да се справи със Запада в задоволяването на нарастващите си нужди и Западът започна да превръща потребителя в креативен дебил от масите, за да предотврати социален взрив от разбирането какво се случва всъщност. Дистопията беше гореща тема в изкуството доскоро.” az118.livejournal.com
Тридесетгодишният опит на борбата на Запада с процеса и резултатите от частичната („огледална”) асимилация към социалната система заслужава най-внимателно проучване, тъй като обективно, ако днешна Русия-Евразия има предназначение да се запази като културно-историческа цялост, пред руснаците, ако искат не само да оцелеят, но и да останат като властообразуващ народ, а не да се разтворят сред „руските граждани” и да се превърнат в тях, стои подобна задача за премахване на последици от асимилацията към Запада, към капиталовата система. За да направите това, трябва да изучавате чуждите успехи и собствените си поражения: за един бит дават двама непобедени.
ПОДХОДЯЩА МУЗИКА ЗА ЛЮБИТЕЛИТЕ НА ЙОГА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
