Невярната преценка на обстоятелствата, в които се налага да се действа, води до неадекватни очаквания, за които искам да предупредя… най-малкото да не става тъжно заради неизпълнените планове по „сбъдването на мечтите“.
Предположението, че Европа е някакъв самостоятелен център на сила, с който можеш да се договаряш и да сключваш споразумения, не е обосновано на нищо, крайно оптимистична хипотеза, която никак и никъде не се потвърждава от практиката.
Предположението за евросуверенитета добре се използва на приятни и никого не задължаващи седенки като Световните форуми, Вселенските конгреси и Планетарните симпозиуми. Но когато въпросът отива към делата става объркано, провалът следва провала, а главните политици на Европа демонстрират толкова виртуозни пируети във въздуха, че напълно обезценят не само всичко, казано от тях, но и всичко подписано от тях.
Чудните трели на европолитиците по адрес на укромошеника Янукович приключиха с подпис на еврогаранции, които още на следващия ден бяха хвърлени в еврокошчето и повече никой не си спомни за тях. Евроспособите за подписването и съблюдаването на договорите толкова се харесва на останалите укромошеници, че въпросът за евроинтеграцията престана да бъде въпрос за тях, превърна се в магистрален възклицателен знак, нали не можеш да се откажеш от твърдението, че джентълмените вярват на дума.
Срещата между евромошениците… тоест, простете на европолитиците с представителите на Донбас и Русия в Минск също завърши с договор, който завърши именно така, както трябваше да завърши – с пълен отказ на евродоговарящите да изпълняват своите собствени задължения с възлагането на вината за това на противоположната страна от договора.
Цялата евросбирщина говори, че е необходима конкретна ситуация, в нужния момент кима, ръкува се, усмихва се, уверява, дава обещания, дори подписва, ако е необходим протокол, за да може след това като златна рибка с еднодневна памет незабавно да забрави всичко, което е казано, обещано и подписвано…
При това Русия – добра душа, се радва като детенце на всеки евроциркаджия, съпровождайки всяко неговото посещение с пространни коментари за стопляне, смекчаване и дори (о, чудо!) съвместно противопоставяне на попълзновенията на Големия задокеански брат. Макар и действията на „нашите западни партньори“ да говорят точно за обратното – всяка гадост на Големия брат срещу Русия се одобрява от тях, санкциите се засилват, дипломатите се гонят, така че причини за еврооптимизъм не се забелязват дори и от много въоръжено око.
Как може Русия да не забелязва, че Европа цяла-целеничка, а също така всяка нейна част поотделно, вече отдавна няма дори призрачен суверенитет, а и за какъв евросуверенитет може да се говори, когато на нейна територия се квартируват чуждестранни войски и парамилитаристични формирования с етикета „бежанци“, елитите се формират и контролират от чуждестранни специални служби, медиите и финансите принадлежат на чуждестранни инвеститори, а тези клоуни, които се наричат политици, дори и до кенефа ходят единствено с разрешение на Държавния департамент…
Логично е, че в такива условия не можеше да не се случи, и логично се случи не европеизация на хохлите (украинци – пренебрежително – бел.прев.) а хохлоизация на Европа. И това процесът далеч не е приключен и цветенцата, които ние наблюдаваме, задължително ще се превърнат в още по-жестоки и кървави плодчета.
Както и обещаха задокеанските „другари“ на Европа на седянката в Бостън, „Европа е твърде повярвала в собствената си изключителна, на нея ѝ предстои да види градовете си в огън“. А те обичайно си изпълняват обещанията. Особено днес, когато радостните вести за съвкупния дълг, равен на 225% от световния БВП не остават никакви шансове за съществуващия жизнен стандарт на ЦЯЛОТО „цивилизовано човечество“ и трябва да се положи труд той да се запази поне за най-близките…
Това „всеобщо веселие“ е платено и ще се състои при всеки случаи и това се признава дори и от най-безнадеждните оптимисти. Прогнозата се разминава единствено в определянето на времето и мястото. На русофобите им се иска най-интересното да се случи източно от Киев, на нормалните – малко по-на запад, а най-добре по местожителство на авторите на проекта.
Най-големия риск за Русия днес съвсем не са западните санкции, изпълнени от евроклоуните, които без руски енергийни ресурси ще живеят, колкото големи са запасите в еврохранилищата. Заплаха ли са някакви материални ограничения за народ, който има опит при оцеляването с дажба хляб, равна на 125 грама на ден, това е все едно да плашиш таралеж с основната собственост на хомосексуалиста.
Най-големия риск за Русия е да се хвърля да спасява „своите западни партньори“, когато обещаното от Големия брат се случи наистина и ограбването на Европа от него премине от студена в гореща фаза. Това ще е трудно, защото воплите за помощ ще бъдат предостатъчно. Евронародите изобщо лесно и непринудено зоват Русия на помощ, за да могат след това леко и непринудено да я оплюват, когато помощта бъде предоставена.
„Нашите западни партньори“ неуклонно и решително крачат към абсолютната и безвъзвратна независимост от здрав разум и няма защо да ги спираме по този път. Спрените от самоубийство евробезумци няма да бъдат благодарни, това може да ви го потвърдят паметниците на падналите съветски войници. Впрочем, не само съветските.
И алпийският поход на Суворов, и разгромът на Наполеон, и кървавият съюзнически дан на Русия в Първата световна война завършват еднакво – с проклятия по адрес на „тези руски варвари“ и спешно изтриване на всичко, което може да напомни за собствените молби към тези варвари да дойдат и да спасят от разгром и унижение. Те толкова не казват истината, че са забравили каква е.
А „Дранк нах Остен“ си е направо общоевропейска наднационална забава. С отмяната на всички морални норми и нравствени ограничения по отношение на тези „безпросветни руски варвари“. С просвещение чрез вкарване в местната църква с последвалото и запалване с огъня на евроцивилизацията от всички страни.
Русия, разбира се, умее да прощава на „своите западни партньори“ за „дребните“ им пакости на своя теория. Но прошката е нещо егоистично. Тя прави добро на този, който прощава. Но не учи нищо на този, комуто е простено.
Затова никакви подвизи и помощ повече – няма да ги оценят. И никаква европолитика! Защото Европа като субект не съществува. Има колонизирана територия с най-различни варианти на васалитет пред англосаксонските сюзерени. Съответно да се решава нещо с васали може единствено, когато има увереност, че решението ще бъде одобрено от сюзерена…, а най-добре – договаряй се със самия него.
А на Европа трябва да ѝ се даде възможност да приключи започнатото. Защитата на правата на содомитите, ювеналната юстиция и второто пришествие на мултикултурализма ще направят така, че след едно поколение Европа няма да си спомня нищо за връщането на Крим. За какво им е на арабите Крим?
