Тихите преврати на Първанов, Румен Петков и Костов родиха другата България – омърсената държава
През декември 1996 г. Георги Първанов и Румен Петков стартираха провала на Жан Виденов в очеваден нагъл и пряк процес. Жан се усети по-късно, но все едно – беше минал век. Първанов и Петков овладяха БСП като за последно и нахално отвориха широко шлюза за промъкването и на червената олигархия и мафия, която подмени ценностите и идеалите в Столетница до такава степен, че я превърнаха в ненавиждано чудовище.
Бе минал първият етап на овладяване на капитала – натрупването, изнасянето и филтрирането му. Банките – съборени, кредите – самоизядени, собствеността – препроектирана и подготвена за перфектното й присвояване. Лявата платформа – унищожена и подменена, като само идеалните мечтатели и Румен Гечев, Николай Добрев, Кънчо Стойчев, Андрей Райчев доказваха на социалистите, че е неизбежно да се отстъпи назад. Така и стана. Но трябваше водач? А той беше готов! Подготвен, подмазан, излъскан и парфюмиран специално за тази двояка цел: Първо, хем да обедини всички в СДС и дясното, за да може после силно и гарантирано да ги попилее завинаги като дясна алтернатива. Второ, да гарантира бъдещата собственост на червената олигархия като великденска погача.
Иван Йорданов Костов бе прекрасен идол за това изпълнение. Натрениран перфектно чрез марксистко-ленинския мироглед, който дълго и усърдно преподава, верен и проверен другар, той получи на тепсия управлението на цялата държава. И се стартира – еднолично, без алтернативно, ясно и безкомпромисно разкостване на стопанската система в името на „точните хора“, на „точното място“, в „точното време“.
Може и по бандитски,
но да отговаря на горните три условия, съобразено изрично с тези, които са го поставили.
Този мил човек, този фрагментарен популист – Иван Костов, за учудване на всички добре пасна на остатъците от Идеологическия отдел на ЦК на БКП и школата на проф. Стоян Михайлов, барабар с бившите му чираци. И никой до тогава не бе повярвал в силата и перспективата на една огромна и фрапантна лъжа, докато в ЦРУ не проумяха за това директно, но доста късно.
Иван Костов – „мъченикът“ на една малка, културна революция, сътворена с усърдието и мащаба на гнидите на „Позитано“, яхна времето. Така той повлече България там, накъдето искаше да я влачи червената олигархия, там, за където му беше начертан пътят за разбиването на СДС и дясното. А Първанов и Румен Петков му суфлираха цели четири години. От сутрин до вечер, от здрач до зори се знаеше и следваше – кой завод на кого ще се „продаде“, в кой хотел кой оркестър ще засвири и коя левица ще пее!? Знаеше се кой политик от СДС за кого отговаря, кой митничар за кого работи, колко пари ежедневно, седмично и месечно да се носят на „Раковска“? Знаеше се кой-кой е в приватизацията, кой-кога-какво да получи, колко да плати, на кого да възстанови и на края – какво да присвои. Знаеше се всичко за всеки министър, за всеки депутат, за всеки кмет и чиновник, и за всеки крадец. Знаеше се всичко и за ВИС, и за СИК, и за този и за онзи. Не се знаеше само за един – за Иван Костов! Червените гаулайтери, олигархията, която
забогатя от цървул до неузнаваемост,
го смени веднага, когато усети, че Костов се пъчи излишно. Смени го с Царя, после докара един смешник като Станишев и експлоатира до безкрай неправдата, заблудата и шантажа в ляво, след като бе унищожила всичко в дясно.
Тази приказка е доста дълга, тя роди и другата България – омърсената държава. Днешна България е държава на завистта и зависимостта, България на глада и повратността, България на крадливостта и бандитите. И когато решаваме да се отървем от това, да поемем по друг пъ – европейския, който е по-елитарен, законен и прогнозируем, извън зависимостта на големите пари, пак блокираме. Блокиране с безвремие и умисъл, обърнати към неизвестното, чрез гадната ни зависимост. И се питаме:
Как и защо стигнахме отново до дъното – на промените, на надеждите?
През декември 2014 г. Първанов и Румен Петков, верни на своя прецизен нюх и кадрови капацитет, пак се реализираха успешно, като прогностици. Чрез връщане към старите си привички за предизвикване на абстрактни противоречия, те потърсиха наново първообраза на същинската криза. Днес, както и преди 19-20 години Първанов и Петков, без да са депутати, успяха да дезорганизират депутатския корпус на България. Успяха да го провокират. Но как и с чия помощ?
Пак с безценната сила на стария приятел, на доказания другар в трудните битки за повратни моменти, на онзи, на когото винаги са разчитали – Иван Йорданович Костов. За много българи днес Костов е само един унил, добър и скромен пенсионер. И независимо, че е затрупан с лабораторни анализи и притеснен за загубата на част от парите си в КТБ, Костов е в състояние да помогне на другарите си в нужда. Тези, които го направиха министър-председател, разчитат на него, уповават се и му вярват, че когато дойде моментът, той ще е винаги на разположение. Костов сега е в лабораторна сянка, но силно подгрява котлона за експерименти с днешния министър-председател. И успява да го прави твърде успешно вече цели 6 години. Той знае, че днес Червената олигархия му е гарантирала спокойствието – уж за вечни времена. Знае, че не е укорим за нищо, но не знае за най-важното – каква е перспективата му при този министър-председател и „другия“ съд. И това го плаши, това го дезорганизира и паникьосва до безкрай. Защото едно е оценка за неговия ненадеен фалит в КТБ, който не му дава мира и покой. А друго е да нямаш инструмента за промяна. Такава е ситуацията и при Г. Първанов, и Р. Петков.
Как да се справят?
Като дезорганизират парламента – ГЕРБ, РБ, Патриотите, а от там – и правителството, и стабилността на България. Нито Г. Първанов, нито Р. Петков, а ще по-малко Костов днес се интересуват от визионерство, от коренно различната перспектива и другата възможна левица и десница на България. Те знаят, че изгубили веднъж конците на интригантството в голямата политика, губят своя утрешен, перспективен и най-вече спокоен ден. Те са убедени, че отиват в небитието с много въпроси, но и с много спомени за другата България. Те са убедени, че един нов тип и модел на управление може и да реши да задава именно тези и други горещи въпроси. А държавата се нуждае от тези отговори. В тях се съдържа разковничето на глада ни, на бедността ни, в тях се оглежда и наднича другата истина на утрешния ден на България.
Така стигаме до главното – химерната държава. За по-лесно възприемане червените мислители прилепчиво я преписаха на Пеевски. Не познавам лично господина, не познавам и владетеля на КТБ, независимо че медиите на първия ме представят като платен човек на втория. Но тази интрига не е важна. По-интересно е бъдещето на Пеевски. Добрият шанс за него е да бяга далеч във времето и от мястото, с което днес го свързват. Моделът и приоритета на червените барони съвсем не е химерната държава на Пеевски. Тя вече се разби, а нароченият за неин „господар“ става много излишен. Червените барони измислиха тази химерната държава, а Пеевски беше използван, като бумеранг за борбата с правителства, с банките, с публиката, с обществото. И докато КОЙ с угода плащаше и с нетърпение очакваше, че ще управлява бизнеси, медии, ТВ-канали, главни редактори и др., др., др. му сготвиха друго бъдеще. Така КОЙ се оказа заложник на една парадоксална и мнима междуособна война на статуквото, установена и ръководена от Г. Първанов, Р. Петков, Иван Костов и новото време. Пеевски вече е излишен както на авторите на гигантската манипулация през последния четвърт век, така и на новите играчи, защото е белязан от другото време. Изходът е само един – осъзнаване на факта, че тази химерна държава се срути.
В политиката две и две не винаги е равно на четири, а това означава, че идва време за компромиси, за промени в полза на държавата.
Кольо Парамов
