(“Батальонът се строява за последен път”)
След нас започна профашисткият преврат и голямата разруха на всичко създадено в епохата на социализма. И понякога си мисля, че тогава умря и моето отечество. Онова социалистическо отечество, в което вярвах и което истински обичах. Но не защото някой ме задължаваше, а защото така го чувствах отвътре – някак по юношески, някак по детски.
Като юноша се възхищавах на красивите сгради на много предприятия в моя край. Те бяха чисти, приветливи и светли като съвестта на честния трудов човек. В тях долавях оптимизъм, романтика и вяра в човека, вяра в разума и прогреса. Те радваха очите ми и ги оглеждах с любопитство. Сякаш съм предчувствал , че един ден ще ги изгубим, че един ден те ще се превърнат в носталгия, граничеща с прозрението, че през 1989 г. България преживя едно голямо предателство.
Вижте тези усмихнати войничета от снимката, чиито лица все още не са попарени от черните вихри на капитализма. Никой от нас не знаеше какво ни очаква в края на тази 1989 година и през следващите три десетилетия на безкраен погром.
Отдавна, много отдавна отехтяха барабаните на моята войнишка служба.
Но понякога нощем сънувам старите казарми.
Виждам символите на Народната Република.
Виждам отечеството, което ми отнеха…
Пак марширувам в редиците на трета рота, а някъде отпред се развява голямото знаме на 34 въздушен батальон. Чувам стъпките на моите другари и потракването на металните закопчалки на ремъците на автоматите. Нашият батальон марширува към изгряващото слънце под спокойното щастливо небе на някогашна България.
Сетне се усещам, че това е сън, в който напират да влязат студените тръпки на днешната епоха. И тогава в просъница казвам на Бога: „ Не ме събуждай! Остави ме още малко да погледам младите лица на моите набори! Не бързай да ме връщаш в онова далечно бъдеще, в което няма нищо светло и оптимистично!..”
