“Положението е следното: ти си живееш тихо и спокойно в някое селце в Норвегия или Швейцария, ходиш си на църква веднъж седмично, отглеждаш си прасенца в кочината и домати в градинката и не пречиш на никого с нищо.
Изведнъж ти докарват някакви “мили и клети” бежанци от далечен Бангладеш и още по-далечна Гамбия и Сенегал. Те бягат от страшна война, за която никой не е чувал и са толкова стресирани, че им се полага по една безплатна къща и поне по 1000 Евро на месец на човек, за да успокоят нервите си.
Само за няколко месеца горките стресирани бежанци вече са се успокоили и приемат твоето селце вече за тяхно. Първото, което искат, е да им построят джамия и да бутнат църквата, защото им нарушавала спокойствието.
След това ти започваш да им пречиш, защото прасетата в кочинката ти са нечисти животни, защото жена ти е излязла на улицата незабулена, защото кучетата ти също са нечисти животни и горките “бежанци” се страхуват от тях.
Накрая те обвиняват в расизъм, защото си се изказал, че не могат да определят правилата в твоето село и че не е нормално ти да се съобразяваш със всички техни искания, а те да не зачитат нито едно местно правило или закон. И порицан от местните леви и либерални хорица, под насмешливия поглед на “горките бежанци”, влизаш в затвора за език на омразата, а имуществото ти се конфискува в полза на страдащите, които ще дойдат от Бангладеш и Сенегал според закона за събиране на семействата.
И така, лека-полека, твоето китно селце изведнъж не е твое, а на клана Мустафа от Дака и на клана Багого от Дакар, които само за десетина години са станали мнозинство в селото ти.
Тук свършва приказката за Европа и европейците…”
Кеворк Кеворкян
