Моето поколение харесва Европа. Имаме си комплексите от онова старо време, в което от Изток не ни пускаха да пътуваме из Европа.
Както и от по-новото време, в което уж можехме, ама от Запад не ни даваха визи. Както и от най-новото – в което виждаме как едни не-европейци си пътуват свободно, а пък ние си спомняме как ние, европейците, дълго не можехме.
И все пак, харесваме си я Европа. Така, както някое провинциално момче харесва недостъпно изглеждаща чужденка – хем са го пуснали да се навърта около нея, хем с поглед му напомнят да си знае къде му е мястото.
Ние си го знаем, от 1300 години все сме си на това място.
Имаме си и комплексите, но си имаме и историята.
Тя е доста дълга и твърде поучителна, много неща са ни минавали през главата и са заминавали.
А също така е имало и глави, които са минавали оттук, но не са си заминавали.
Като едни рицари, например, които решили непременно да си имат работа с нас. С цялата им надменност и сила, които така и са си оставили костите тук.
Станали са жертва на домашното насилие на цар Калоян.
