Когато през 2016 г. Румен Радев стъпи на политическата сцена, той изглеждаше като „човек отвън“ – генерал, пилот, патриот, неподвластен на партийните интриги.
В страна, уморена от компрометирани елити и изхабени лица, това бе освежаваща алтернатива. Днес, девет години по-късно, образът на „новия обединител“ е трудно разпознаваем. Вместо стабилност и единство, президентската институция се е превърнала в източник на разделение, конфронтация и популистки спектакли.
От надежда към разочарование
Първият мандат на Радев започна със сериозна обществена подкрепа. Той обеща да бъде коректив на статуквото и защитник на гражданите. Но с времето ролята му се измести – от президент към протестен лидер.
Символичният жест – вдигнатият юмрук през лятото на 2020 г. – се превърна в негова емблема. За едни това бе знак на солидарност, за други – моментът, в който президентството излезе от рамката на държавническата институция и се превърна в „партиен трибунал“.
Историята познава подобни примери. През 90-те години в България президентите Желев и Стоянов също се сблъскваха с тежки политически кризи. Но въпреки конфликтите, те никога не си позволиха да говорят на езика на махленската обида. Радев го направи системно – и това е безпрецедентно.
Лексиконът на омразата
Да наречеш политическите партии „ортаци“, министрите „пилци“, депутатите „обслужващ персонал“ и да обявиш улицата за „истински парламент“ – това не е държавнически език. Това е речник, с който можеш да разбуниш тълпа, но не и да укрепиш институции.
Тази агресивна реторика има своята функция – тя събира краткосрочни аплодисменти, но унищожава дългосрочния авторитет. Същият модел наблюдаваме в други популистки фигури от последното десетилетие – от Доналд Тръмп в САЩ до Виктор Орбан в Унгария. Разликата е, че те имат партийни машини и парламентарна власт. Радев има само институцията президент – и я превръща в мегфон за ярост.
Президент във война със всички
Борисов бе първата голяма мишена. После дойде ред на Нинова. После десните „шарлатани“. Днес е Пеевски, а утре – отново Борисов. Общото е едно: Радев винаги е във война.
Но какво печели България от това? Вместо мостове – ровове. Вместо диалог – подозрение. Вместо институционална стабилност – перманентен хаос.
Дори служебните кабинети – уникален инструмент, който Конституцията предоставя на президента – се превърнаха не в средство за стабилизация, а в редица скандали. Вместо технократи и експерти, често виждахме фигури със съмнителна репутация и зависимости.
Политическата самота на Радев
В началото Радев изглеждаше като „народния президент“. Днес е все по-самотен. Партиите го отхвърлят, обществото се уморява от вечната конфронтация, а международните партньори гледат с подозрение.
Политическата самота не е нов феномен – Желю Желев също в края на мандата си беше изолиран. Но тогава ставаше дума за слабост и безсилие. При Радев – заради агресивния стил, който сам избра.
Националният интерес и скандалът „БОТАШ“
Към това се добавят и конкретни решения, които оставят тежко петно. Споразумението с турската компания БОТАШ за достъп до газовата инфраструктура беше определено от критици като „национално предателство“. Независимо от детайлите, самият факт, че президентът бе въвлечен в подобен скандал, разруши имиджа му на защитник на българските интереси.
Големият парадокс
Радев говори от името на „народа“, но колкото повече го прави, толкова по-малко се занимава с реалните му проблеми – инфлация, здравеопазване, образование, сигурност. Омразата се превърна в основно политическо гориво, но омразата не плаща сметки, не строи училища и не лекува болници.
Историческа перспектива
Историята обича иронията. В началото Радев бе възприеман като анти-Борисов, като алтернатива на модела на „едноличната власт“. Днес самият той изглежда като огледален образ – концентрирал власт чрез служебни кабинети, доминирал в публичния дневен ред, разчитал на лична харизма вместо на институционални решения.
Когато един президент започне да прилича на това, срещу което е издигнат, краят му вече е предначертан.
Финалът: президент на разделението
След девет години Радев оставя след себе си не градеж, а руини – разделена партийна система, изтощено общество и институция, която повече прилича на трибуна за омраза, отколкото на символ на единство.
Историята ще бъде строг съдия. Но ако утре тя трябва да произнесе присъда, тя вероятно ще звучи така: Румен Радев – президентът, който вместо да обедини, раздели; вместо да гради, разруши; вместо да въведе ред, внесе хаос.
И може би най-голямата трагедия е, че той дойде на вълната на надеждата за „нещо истинско“. А си отива като символ на разочарованието.
ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА
ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ
