Мария стоеше на хълма.
Хората в селото я знаеха като „овчарката“, но никой не познаваше истинската ѝ история. След смъртта на съпруга ѝ, който някога водеше това стадо, Мария не позволи на никого да го продаде. Казваше, че то е неговият глас, неговият път и неговата памет.
Сега, всяка сутрин, тя излизаше с овцете по хълма, дори в дни, когато небето се накланяше тежко от дъжд. Дрехите ѝ бяха груби, а чадърът — стар и разкривен, но тя го държеше като щит. Така беше най-лесно да остане здрава и силна — не само заради себе си, но и заради всичко, което пазеше.
Овцете се движеха бавно, спокойно, като че ли усещаха вниманието ѝ. Те я следваха, защото от нея идваше сигурност — същата сигурност, която някога тя бе усещала до съпруга си.
Но този ден Мария стоеше неподвижно, загледана в далечината. Беше чула слухове, че много от младите щели да напускат селото. Нови хора щели да дойдат, нови земи да се купуват, старите пътеки да се загубят. Тя знаеше, че дните, в които хълмът ще звучи от хлопки, започват да си отиват.
Погледът ѝ обаче беше тих и спокоен. В очите ѝ нямаше страх. Мария вярваше, че докато върви по тази земя, споменът за онзи живот няма да се изгуби. Тя пазеше не само стадото — пазеше мястото, историята, въздуха, в който някога се е чувал смях.
И докато дъждът започна да ръми, тя сгъна чадъра по-плътно над себе си и извика:
– Хайде,
И стадото се раздвижи — както винаги — към пътя, който Мария помнеше наизуст.
Фотография: Росен Коларов
Текст: Сотир Станин
