По каменистата пътека, там някъде из дълбокия Балкан, слънцето едва се промъкваше през дърветата.
Денят беше хладен, но ясен – такъв, какъвто старите хора наричат „тих ден“, защото нищо не бърза и нищо не ги пришпорва.
Те вървяха бавно. Жената – с кърпа на главата, която пазеше косите ѝ от планинския вятър; мъжът – опрян на тояжката си, постоянна като дъха му. До нея пристъпваше едно от двете им козички – закъсняло малко облаче, което лениво подръпваше повода и подрусваше камъчетата с дребните си копита.
Тези две козички бяха най-близките им приятели. От години живееха сами горе в баира – той, тя и двете животинки. Хората от селото отдавна се бяха пръснали по градовете, децата – по чужбина, а Балканът остана техният последен свят.
Снимк: Росен Коларов
„Хайде, Писана“, подвикна жената на козичката, макар да знаеше, че няма нужда. Животното я следваше със същата вярност, с която куче следва стопанина си. Другата – по-стара и по-умна – вървеше някъде напред по пътеката и от време на време се обръщаше да ги изчака.
Мъжът се усмихна – онази мъдра, спокойна усмивка, която имат само хората, живели дълго сред природата. Той гледаше към жена си, към козата и към пътеката, сякаш всичко това беше една-единствена картина от живота, която вече не искаше да променя.
Пътят ги водеше към върха, където щяха да пуснат козите да пасат. Там, казваше жената, въздухът бил по-сладък, а тревата – по-богата, сякаш самият Балкан благославяше тези, които не го напускат.
Те вървяха така – без шум, без бързане, в свой ритъм. Човекът и жената, малките им приятели и голямата планина, която ги пазеше.
И може би някой ден всичко щеше да се промени. Но не и днес.
Днес животът беше прост, ясен и истински – така, както го знаеха само планинските хора.
Снимки: Росен Коларов
Текст и редакция: Сотир Станин
