Посещението ни бе представено като възможност за исторически пробив между САЩ и Китай. Но реалността се оказа далеч по-хладна и далеч по-опасна.
Светът видя две велики сили, които разговарят спокойно, но мислят като противници.
Нямаше големи споразумения. Нямаше стратегически компромис. Нямаше решен въпрос за Тайван.
Имаше само дипломатически сигнали, временни договорки около Ормузкия регион и внимателно премерени думи, зад които прозира огромно недоверие.
Вашингтон продължава да гледа на Китай като на основен глобален конкурент. Пекин от своя страна показва, че няма намерение да се подчинява на американски натиск.
Особено показателно бе случилото се непосредствено преди срещата. Американски медии внезапно започнаха масирана кампания с обвинения, че китайски структури са доставяли оръжия на Иран през Африка и са печелили от войната. Но дори самите публикации не представиха убедителни доказателства, а част от журналистическите твърдения си противоречаха взаимно.
Това прилича повече на психологическа подготовка и медиен натиск, отколкото на реално разкритие.
Истинският въпрос вече не е дали има напрежение между САЩ и Китай. Истинският въпрос е дали светът влиза в нова форма на глобално разделение — икономическо, технологично и военно.
Тайван остава фитил. Иран остава инструмент за натиск. Ормузкият проток остава артерията на световната енергетика.
А Европа? Европа отново изглежда като наблюдател на чужда партия шах, без собствена стратегия и без собствена геополитическа воля.
6
Днешният свят все повече прилича на система от временни примирия, зад които се подготвят дълги конфликти.
Както се казва : „Когато великите сили престанат да си вярват, дипломацията се превръща само в пауза между две кризи.“
Kosyo Todorov
