Линията на бедност за 2025 г., определена от правителството, била 638 лева (€300).
С увеличението на пенсиите от 1 юли следващата година минималната пенсия ще стане 631, което е близко, но е под тази линия на бедност. А и да не забравяме, че реално от януари до края на юни минималната пенсия ще е още по-ниска.
Близо една трета от възрастните са с минимална пенсия. Но в никакъв случай животът с 400, 500 или 1000 лева в днешно време не е лек. Това е животът на хората, които са се трудили през целия си живот честно и почтено. И които доживяват дните си, водейки живот в оскъдица и лишения.
Особено болезнено това се усеща в големите градове, в които възрастните нямат никаква друга възможност да си набавят продукти, освен да ги закупят. Нямат градинки с по няколко реда зеленчуци за преживяване и за зимнина, нито пък домашни животинки, което все пак си е някаква помощ в борбата за оцеляването. Често срещани гледки са възрастни хора, ровещи в кофите за смет, просещи или обикалящи пазарите в края на деня да търсят полуизгнили плодове или зеленчуци, изоставени от продавачите.
Това е картина, която непрекъснато се набива на очи, всички я виждат, възмущават се и изпитват болка. Много от работещите се замислят за своето бъдеще, за онзи преход от трудовото ежедневие към уж спокойния пенсионерски живот. Живот, който е една борба за оцеляване.
Осъвременяването на пенсиите от средата на всяка една година винаги е догонващо различните инфлационни процеси, но никога не достигащо за нормален човешки живот без крайни лишения.
Единственото утешително нещо е, че все пак се зашумя и се заговори за пенсиите, дава се по нещо, макар и малко, но е по-добре, отколкото нищо. Имаше едно десетгодишно управление, дето не си помръдна и пръста за пенсиите, и един финансов министър, който не искаше дори да отговаря на въпросите по темата.
Мантрата, че пенсиите ще са високи, когато си ги заработим, я знаем. И три живота да работим, все тая, днешните политици не им е до нас, старите хора. Знаем, че сит на гладен не вярва. Въпросът за нормални пенсии на хората след края на трудовия им стаж е последният, който интересува политиците.
Мишо Ханджиев, София
